Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Мейпълторп, от друга страна, разбираше само от лавиране на ръба на закона, от политически амбиции и безогледно опазване на личния си интерес. Юри му нямаше доверие.
И сега, когато Саша беше изчезнала, му трябваха съюзници на американска територия.
Казано му бе да се срещне с д-р Джеймс Чен, невролог и член на вътрешния кръг. Заедно щели да изработят стратегия за действие.
Щяло да има и трети човек.
„Някой, който е в състояние да помогне“ — гласеше загадъчният отговор на въпроса му за кого става дума.
Получил беше изрични указания за мястото на срещата. Спря колкото да се ориентира в посоките и тръгна по един коридор. В този час на деня всички врати бяха затворени, а и на това подземно ниво сякаш нямаше много лаборатории. Силна воня на белина пареше ноздрите му и маскираше друга, по-мускусна миризма. Зад една от вратите се чу познатият мек звук, издаван от човекоподобните маймуни. Явно тук държаха опитните животни, останали сами след края на работното време.
Юри погледна номера на стаята.
Б — 2 340
Стигна до вратата с прозорче от глазирано стъкло и почука. Нечия сянка затъмни за миг прозорчето и вратата се отвори веднага.
— Д-р Раев. Благодаря, че дойдохте.
Юри зърна само за миг младия азиатец, преди той да се обърне. Беше с бяла лабораторна престилка над сини джинси. Очилата бяха вдигнати на главата му, сякаш забравени там. Покрай едната стена на стаята имаше дълга работна маса, а покрай другата редица клетки от неръждаема стомана. Тук-там между решетките се подаваха черни мустакати муцунки. Дращене на десетки миниатюрни нокти се чуваше откъм клетките. Лабораторни мишки. Само дето тези тук нямаха никакво окосмение по телата си освен мустаците.
Д-р Чен го преведе през отворена врата в дъното. Озоваха се в претъпкан кабинет — метално бюро, отрупано с научни списания, бяла дъска, покрита с изписани лепящи листчета, и шкаф с лавици, натежали от стъклени буркани с образци във формалин.
Юри с изненада позна човека, седнал приведен зад бюрото с телефон в ръка. Мъжът, в средата на петдесетте, беше с шотландски произход и това му личеше отвсякъде — едър, с румени бузи и прошарена рижа брада, грижливо подрязана по формата на издадената му челюст. Същият този човек оглавяваше екипа, натоварен да съдейства на руснаците… Освен това беше колега и дългогодишен приятел на Арчибалд Полк.
Д-р Трент Макбрайд.
— Току-що пристигна — каза той в слушалката и кимна към Юри. — След час ще инструктирам всички.
Макбрайд затвори капачето на мобилния си телефон, стана и протегна ръка.
— Уведомиха ме за затруднението ти, Юри. Предвид уязвимото състояние на детето, задачата ни е с първостепенен приоритет. Ще направим всичко по силите си да го намерим.
Юри стисна ръката му и седна. Макар че в първия момент се стресна, сега беше доволен, че именно Макбрайд е въпросният трети. Зад шумното си добросърдечие той беше човек с остър и практичен ум.
— Значи разбираш колко важно е да си я върнем — каза той. — При това колкото се може по-скоро.
Макбрайд кимна.
— Колко часа може да издържи детето без лекарствата си?
— Тридесет и два.
— А последната й инжекция кога беше?
— Преди седем — мрачно отговори той.
Което означаваше, че имат малко повече от едно денонощие да я намерят.
— Значи трябва да действаме бързо — каза Макбрайд. — Както сигурно се досещаш, Мейпълторп вече ми се обади. Това всъщност е причината да дойда лично.
— Мислех, че си в Женева. Нали беше решил да се покриеш за известно време?
— Само докато нещата с Арчибалд се уредят. — Студена сянка прекоси очите му. — Което вече стана, така или иначе. Макар и не по най-добрия начин. Той ми беше приятел.
— Знаеш не по-зле от мен, че на д-р Полк му оставаха няколко дни живот. Аз просто направих необходимото.