Око за око

— Добро решение — рече Тоби, като й подаде бисквитка. После отмести поглед. — Странно колко са различни момчетата и момичетата. Момчетата се опитват да се надядат един друг. Дори по-големите момчета, които познавам. Като моя психиатър в Мейн? Веднъж в дома му си устроихме състезание по ядене на скариди. Победи ме с шест парчета. А той е поне на трийсет и пет.

— Скариди. — Емили потръпна. И понеже не искаше да зададе очевидния въпрос — Ти си имал психиатър? — тя попита: — И какво се случи, след като твоят, ъъъ, психиатър изяде всичко това?

— Повърна. — Тоби разплиска водата в шадравана с ръце. Тя миришеше още по-силно на хлор, отколкото в басейна.

Емили потърка коленете си с ръце. Зачуди се дали е имал нужда от психиатър по същата причина, поради която бе поел върху себе си вината за Онова с Джена.

Един луксозен автобус спря на паркинга на училището. От него бавно слязоха членовете на оркестъра на „Роузууд дей“, все още облечени в униформите си — червени сака със сърмени ширити и разкроени панталони, и старшият барабанчик, с глупава мъхната шапка на главата, който изглеждаше адски неудобна за носене.

— Ти говориш често за Мейн — рече Емили. — Радваш ли се, че си отново в Роузууд?

Тоби повдигна веждите си.

— А ти радваш ли се, че си в Роузууд?

Емили се намръщи. Тя се загледа в една катерица, която обикаляше по тревата около едно дъбово дърво.

— Не знам — каза тя тихо. — Понякога се чувствам така, сякаш не съм на мястото си. Преди бях нормална, но сега… Не знам. Мисля, че трябва да се държа и да изглеждам по един определен начин, а всъщност съм съвсем различна.

Тоби я погледна.

— Напълно съм съгласен — въздъхна той. — Тук всички са толкова съвършени. И… Ако не си като тях, значи с теб нещо не е в ред. Но според мен дълбоко в себе си всички тези съвършени хора са също толкова объркани, колкото и ние.

Той обърна погледа си към Емили и кръвта й изстина. Тя се почувства така, сякаш всичките й мисли и тайни бяха изписани с огромни букви над главата й, и Тоби можеше спокойно да ги прочете. Но пък той бе единственият човек, чиито разбирания толкова се доближаваха до нейните.

— Лично аз през повечето време се чувствам объркана — тихо каза тя.

Тоби я изгледа така, сякаш не й вярваше.

— В какъв смисъл?

Над главите им се чу силна гръмотевица. Емили сви ръцете си в топлите ръкави на сакото. Объркана съм, защото не знам коя съм и какво искам, искаше да каже тя. Но вместо това го погледна в очите и изтърси:

— Обичам бурите.

— Аз също — рече той.

И тогава Тоби бавно се наведе към нея и я целуна. Много мека и нерешителна целувка, която се усети като шепот. Когато се отдръпна, Емили докосна с пръсти устните си, сякаш за да усети целувката, която още беше там.

— Защо беше това? — попита тя.

— Не знам — рече Тоби. — Беше хубаво.