Наследникът
- Автор: Николов Любомир
- Серия: Сивият път #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Наследникът». Краткое содержание книги:
С дружно развълнувано блеене козите изскочиха на двора и спряха, примигвайки от дневния блясък. Ланс спря до тях и се озърна. Пипа вече бе пуснала кокошките и те съсредоточено кълвяха из бързо никнещата трева. Лек югозападен вятър гонеше бели облаци покрай грамадния белезникав сърп на Тера в ясното синьо небе, през което се задаваха първите ята прелетни птици. Водите на Централното езеро искряха под слънчевите лъчи и Храмовият остров се извисяваше сред тях като огромна пирамида, все още увенчана със снежна шапка. Ако присвиеше очи, човек можеше да различи замръзналото Горно езеро и гигантската канара в него, изсечена като образа на Железния крал. В далечината отвъд острова се мержелееше западният вътрешен склон на Тихо, вече обгърнат в мекия изумруден цвят на младата зеленина. Там утрото настъпваше по-рано, за разлика от тук, където сянката на надвисналите чукари задържаше нощния хлад дори след деветата тера.
Ланс обичаше тези ранни сутрешни часове. След отминалата дълга нощ въздухът беше свеж и чист, наоколо царуваше странна смес от безметежен покой и кипяща енергия. Хората и животните още се будеха, но растенията бързаха да разтворят листа и пъпки, за да не изпуснат нито един слънчев лъч. Храстите приличаха на полупрозрачни зелени облаци, тревата надигаше тънки остри листенца над влажната земя, а дърветата полюшваха клони под топлия вятър, сякаш се разкършваха подир непробуден сън. Ако човек спреше и се вгледаше внимателно, можеше да види как всяко стръкче пъпли нагоре милиметър по милиметър. Айдо често правеше точно това: привеждаше се над младата трева и дълго я гледаше, сякаш водеше с нея някакъв дълбокомислен и важен разговор. Такъв си беше още от малък — тих, мечтателен и самовглъбен, с благ характер и крехко телосложение. Веднъж Ланс случайно чу как Пипа рече на Велд: „Туй дете не е от мен, тъй да знаеш! С някоя друга ще да си го направил, хитрецо!“ Не разбра смисъла на шегата, но трябва да беше много забавна, защото и двамата избухнаха в оглушителен смях.
За разлика от Айдо, Ланс учудващо приличаше на неанд и докато водеше козите по каменистата пътека към Долното пасище — леко прегърбен, бос, чорлав, облечен с конопена ризка и закърпени панталонки — никой не би се усъмнил, че е син на ханджиите.
Насреща му се зададе доктор Ха — нисък, пълничък, вечно усмихнат, с побеляла коса и грамадни рошави бакенбарди, разперени като криле на имбрийски буревестник. Както всяка сутрин отиваше да бере билки по алпийските ливади преди да се е изпарила росата; казваше, че тогава са най-полезни.
— Здравей, Ланс — весело поздрави той. — На паша ли си повел тия чудовища?
— Аха — потвърди момчето. — Прегладнели са за прясна трева.
— Да внимаваш с хлапетиите от Крива могила — заръча доктор Ха. — Добре те бяха подредили миналия път.
— Хе! — ухили се Ланс. — Да беше видял те как си изпатиха!
Доктор Ха огледа изпитателно широките му плещи и кимна. Момчето растеше едричко за възрастта си и умееше да отстоява своето, дори когато човешките хлапета от близкото село Крива могила налитаха по пет-шест срещу него. В ръката му излъсканият кривак се превръщаше в опасно оръжие, оставящо болезнени спомени, тъй че малцина от противниците запазваха желание за реванш.
— Абе… не знам — промърмори докторът. — Речено е: Не се закачай с човеците, къса памет имат те за доброто и дълга за лошото.
— Ами да — съгласи се Ланс. — Нали точно затуй ги пердаша. Да помнят какво ги чака, та да не закачат Айдо, когато го срещнат без мен.
Доктор Ха се втренчи мълчаливо в него за една-две секунди, после поклати глава и се отдалечи, като си мърмореше:
— От туй момче ще излезе стотник и половина. Че и до хилядник може да се издигне…
Догадката му не беше лишена от основания. Макар и миролюбиви по дух, неандите бяха добри войници. Когато из областта почнеха да върлуват разбойници — което се случваше сравнително рядко в днешните мирни времена — те първи се записваха в опълчението и не намираха покой докато не сложеха край на заплахата. А малцината, които постъпваха във войската или в личната гвардия на някой благородник, неизменно печелеха уважението на командирите си и бързо се издигаха във военната йерархия.