Сребърният лебед

– Когато бях дете, полудявах от радост, като си дойдеше у дома. Животът ставаше къде по-интересен. Понякога, в събота или през училищните ваканции, се обличах официално и той ме водеше със себе си по лютиерските магазини, на репетициите на разни оркестри или пък на обяд в скъпи ресторанти, или дори при шивача, който му шиеше дрехите. За мен беше истински красавец и всички, които срещнехме, изглеждаха доволни, че го виждат. Чувствах се толкова важна край него.

– Мога да си представя – рече Клод.

– Но той не си идваше често вкъщи, а дори когато беше, нямаше много време за мен.

Когато слънцето слезе зад планините на запад, Мариана заведе Клод в студиото на баща си и извади копията на Сребърния лебед от сейфа, който Александър беше инсталирал. Заради застрахователните изисквания, а и за да защити инструментите от пожар, наводнение или кражба, той бе построил вътрешна стоманена камера в стаята. Тя свали две маслени платна и избута панела на фалшивата стена зад тях. Тежката врата отзад имаше ключалка с комбинация – кодът беше датата на дебютния му рецитал – и тя я отвори. Вътре в климатизирания сейф на кадифени ремъци висяха деветте копия на известния страдивариус. Оригиналът, разбира се, беше в Ню Йорк при „Баум и Фернан“, но тези мълчаливи негови версии, строени в редица като войници, които сякаш чакаха някой да им заповяда „свободно“, бяха все още нейни.

Клод седеше в хола. Едно по едно тя сваляше челата и му ги носеше, като пресичаше многократно пространството помежду им. Нареди копията, както и собствения си Вилом, в кръг – с охлюви, подпрени в дивани и столове, и с щокове, насочени навътре. Настройваше ги едно по едно, а Клод я наблюдаваше. Щеше да го помоли да й посвири на всяко едно от тях.

Оглеждайки окръжността от докосващи се игли, тя изведнъж си спомни една вечеря в Стокбридж, на която бяха поканени двамата с баща й. Разказа на Клод историята.

– След един концерт в Тангълуд заедно отидохме до тази огромна къща на Главната улица, където живееше семейство Търнбул, домакините ни. Те са от много стар род от Ню Ингланд – абсолютно самодоволни. Домакинът носеше кадифен смокинг и изящни копринени мокасини, на които Александър много се възхити. Г-жа Търнбул сервира печено агне и суфле от сладки картофи, а за десерт – нещо, което носеше името „Джинджър Фул“. С гордост ни обясни, че било сладкиш от ранните години на Америка, който семейството й приготвял в продължение на стотици години.

Не мога точно да си спомня защо, но Ричардсън Търнбул започна да говори за семейния парцел в близкото гробище на Стокбридж. Търнбуловци, заяви той с достойнство, били погребани в широка окръжност, като пръстите на краката им били обърнати навътре, нещо като щоковете на челата сега. По този начин, обясни той, в деня на Страшния съд, когато се изправят, те щели да се погледнат в очите, всички Търнбуловци – кръг само за онези, които са достатъчно заслужили да се гледат във вечността и да споделят един произход. Разправяше, че все още имало място за него и жена му, макар че децата им трябвало да започнат нова окръжност. За жалост, двамата с баща ми се смяхме до сълзи, приемайки, че той се шегува. Страшно се смутихме, като разбрахме, че е сериозен.