Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Прислужниците — казва тя притеснено. — Да не би да са ме видели така раздърпана?
Уилям се засмива неволно.
— Наистина си склонна да се безпокоиш за много странни неща, Шугър.
Тя също се разсмива, а очите й се насълзяват. Такова облекчение е да го чуе да произнася името й! Опитва се да си го представи как я е носел на ръце до стаята й — но после си припомня, че не я е носил сам и че качването вероятно е било трудно, лишено от всякакъв романтичен ореол.
— Уилям, толкова съжалявам, аз… аз… загубих…
— Доктор Кърлоу ще пристигне всеки момент.
При мисълта, че тук всеки миг може да се появи доктор Кърлоу, когото познава единствено от дневниците на Агнес, Шугър изтръпва. Представя си го как се плъзга по улиците със свръхестествена бързина, очите му горят, сякаш зад тях има запалени свещи, дългите, хищни нокти на ръцете му са скрити в ръкавиците, а в черната му чанта гъмжат и се гърчат червеи. След като госпожа Ракъм, желаната жертва, му беше отнета, той ще трябва да се задоволи с Шугър, която да измъчва вместо нея.
— Н-наистина ли е нужно? — казва тя. — Виж — нищо ми няма.
Тя повдига леко ръце и крака и ги раздвижва, задъхана от болка. В отговор Уилям й хвърля поглед, изпълнен със съжаление и отвращение, като че ли Шугър е някаква огромна хлебарка, или пък внезапно се е побъркала.
— Не мърдай от леглото — казва той, а в гласа му прозвънтява стомана.
Шугър лежи и чака. Диша съвсем леко, за да не предизвиква болката. Какво ли е успяла да си причини в онзи пристъп на лудост? Десният глезен я боли и й е трудно да го движи; усеща пулса си в него; изпитва чувството, че целият й гръден кош е натрошен — сякаш нацепените бели кости се забиват в меката червена плът на вътрешните й органи. И защо й беше всичко това? Познава ли поне една жена, която да е помятала след падане по стълби? Още една измислица, врели-некипели, които си разказват проститутките… Хариет Пейли наистина пометна, когато я пребиха, но това беше нещо съвсем различно; не съществува вероятност Уилям да започне да я бие с юмруци и да я рита в корема, нали? (Макар понякога да добива такова изражение, че Шугър се пита дали не замисля нещо подобно…)
На вратата се чука, дръжката се завърта и в стаята влиза някакъв висок мъж.
— Госпожица Шугър, нали? — пита той с делови, но любезен тон. — Аз съм доктор Кърлоу — ако позволите…
Притиснал чантата към гърдите си като дипломат, който се кани да поднесе официален подарък, той пристъпва към нея. Протритите му кожени обувки надали крият разцепени копита, очите му не греят със сатанински блясък, брадата му е прошарена. Той съвсем не прилича на дявол, но затова пък й напомня много на Емелин Фокс — но длъгнестото лице изглежда много по-добре на него, отколкото в женския си вариант.
— Спомняте ли си — пита той внимателно, докато се отпуска на колене край леглото й, — на какво разстояние паднахте и коя част от тялото ви понесе удара?
— Не, не си спомням — отвръща тя и си спомня зловещата, безкрайно дълга секунда, през която духът й се бе отделил от тялото и се рееше във въздуха, а безжизненото чучело от плът и плат се търкаляше надолу по стълбите. — Случи се толкова неочаквано…
Доктор Кърлоу отваря чантата си и вади оттам остър метален инструмент — оказва се, че това е кука за копчета.
— Позволете, госпожице — казва той тихо и тя кимва в знак на съгласие.
Доктор Кърлоу започва прегледа на пациентката. Ръцете му са груби, но пипат внимателно, той съвсем очевидно не се интересува от нищо друго, освен от състоянието на костите под плътта. Сваля или набира нагоре отделни части от облеклото й и после отново ги поставя на мястото им — с изключение на дясната й обувка. Когато смъква гащите и поставя ръце върху корема й, Шугър пламва до уши, но той само натисва тук-там с пръсти, установява, че тя не изпитва болка, и се заема с бедрата, като й нарежда с безстрастен глас да изпълнява различни движения.
— Вие сте щастливка — заявява той накрая. — Нерядко хората си чупят не само ръцете, но и вратовете при падане по стълби. Вие, въпреки че сте паднали по стълба, имате само две пукнати ребра, които ще се възстановят сами след време, и няколко натъртвания, които вероятно още не чувствате. Дори глезенът ви не е счупен, а само навехнат. До утре той ще се подуе и ще добие размерите на юмрука ми — той вдига свития си юмрук, за да може тя да го огледа, — и предполагам, че няма да можете да го движите така, както го движите сега. Това не бива да ви плаши.