Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Тя взема ръката му и я пъхва под меките, топли пластове памучен плат към голата си плът.
— Точно това имам предвид.
Достатъчно е да го накара да пъхне ръка между краката й и е неин. Нищо не го възбужда така, както влагата на женското желание.
— Не, говоря сериозно — отвръща Уилям. — Погледни колко е часът.
Тя покорно извръща глава към часовника, а докато гледа в другата посока, той се измъква от прегръдките й. Единайсет и половина. По това време в дома на госпожа Кастауей работата беше в разгара си. Дори когато Шугър живееше на Прайъри Клоуз, Уилям нерядко я посещаваше към полунощ и донасяше шум и оживление в тихото й жилище, когато връхлиташе забързан от улицата, мокър от дъжда, с глас, предрезгавял от желание. Тогава двамата бяха в такава пълна хармония, че тя бе в състояние да прецени още по първата му прегръдка кой отвор на тялото й ще предпочете.
— Господи, колко съм уморен — изпъшква той, а стенният часовник отмерва половината на часа. — Край на писмата, моля. Ще продължим утре, нали?
Шугър го целува по челото.
— Както кажеш, Уилям — отвръща тя.
На следващата сутрин Шугър се заема както обикновено със Софи. Помага й да се облече, закусва с нея, а после я отвежда в учебната стая, където Софи сяда зад писалището. Само минути след като започват с урока, на Шугър й призлява и тя е принудена да излезе пред вратата, където се опитва да вдишва дълбоко въздуха, станал внезапно задушен и просмукан с нетърпима миризма на прекалено сладка овесена каша и хлор. Тя спира в коридора. Толкова й е зле, че се бои да не би да повърне, преди да стигне до стаята си, но тогава въздухът около нея като че ли се променя и гаденето изчезва.
Тя стои на стълбищната площадка. В къщата цари пълна тишина — само стените и таванът продължават бавно да се въртят. Зрителна измама. Тази сутрин е мрачно и следите от кръвта на Агнес не се виждат. Колко ли стъпала има това стълбище? Много, прекалено много. Фоайето е някъде долу — далече, много далече. Шугър стои неподвижно, притиснала две ръце към заобления си корем. Налага си да ги отпусне. Къщата диша полека — вдишва и издишва. Тя иска да помогне на Шугър; знае в каква каша се е забъркала, знае и какво е най-добре за нея. Тя пристъпва напред, но забелязва, че отново прикрива с ръце корема си. Тогава ги разперва широко, като криле, а кръвта пулсира така ожесточено в главата й, че и газените лампи започват да пулсират в същия ритъм. Шугър затваря очи и се оставя да падне напред.
— Господин Ракъм! Господин Ракъм! — Бум, бум, бум — някой блъска по вратата на кабинета. — Господин Ракъм! Господин Ракъм!
Бум, бум, бум!
Уилям изскача иззад писалището и отваря вратата толкова рязко, че свитата в юмрук ръка на Лети едва не попада върху неговите бързо повдигащи се гърди.
— О, господин Ракъм! — възкликва тя уплашено. — Госпожица Шугър е паднала по стълбите!
Той я блъсва, за да му направи място, изтичва по коридора и поглежда надолу, погледът му се плъзва по дългата извивка на покритото с килим стълбище. Тялото на Шугър е проснато долу, много далече — вижда се някаква бъркотия от черни поли, бяло бельо, разпилени червеникави коси и разперени крайници. Тя лежи неподвижно като кукла.
Поставил ръка на перилото, за да не го сполети същата злополука, Уилям хуква надолу, прескачайки по две-три стъпала.
Малко по-късно едно леко тупване по бузата изтръгва Шугър от дълбините на безсъзнанието. Тя лежи в собственото си легло, над нея се е надвесил Уилям. Последното, което помни, е как летеше във въздуха, зашеметена от ужас.
— Как се озовах тук?
Лицето на Уилям е мрачно, но не и гневно. Струва й се дори, че забелязва по него следи от нежна загриженост — а може би просто е измъчен от положеното усилие.
— Двамата с Роуз те донесохме — отвръща той.
Шугър се озърта, за да види Роуз, но в стаята няма никой, тя е сама със своя… любовник, работодател… или какъвто й е сега Уилям.
— Залитнах — казва тя за оправдание.
— На този дом му върви на злополуки, няма спор — казва той с горчиво шеговит тон.
Шугър опитва да се повдигне на лакти, но пада безпомощно назад, пронизана от жестока болка в ребрата. Привежда глава напред, така че брадичката й опира в гръдната кост, и забелязва две неща — първо че косата й се е измъкнала от фуркетите и е разпиляна около лицето й, и че полите й са вдигнати така, че се вижда бельото й.