Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Стражът се приближи и вдигна фенера над неподвижното тяло на камъните.
— Той призна — каза тя. — Тъй че го убих, със собствената си ръка. Убих това… чудовище.
Стражът се наведе да огледа трупа. Пресегна се, леко пъхна показалец под маншета на единия ръкав на Газ и вдигна очуканата безпръста ръка. После въздъхна и бавно кимна.
Когато пусна ръката и започна да се изправя, Торди каза:
— Чух, че има награда.
Той я изгледа.
Не беше сигурна какво видя в изражението му. Можеше да е ужасен или развеселен, или пък цинично изцеден от всичко, което да прилича на изненада. Но това не беше важно. Тя просто искаше парите. Трябваха й тези пари.
Да станеш за известно време зидарят на Бога на убитите изискваше ужасна отговорност. Но не беше видяла и пукнат петак за усилията си.
Стражът кимна и каза:
— Да, има.
Тя вдигна кухненския нож.
Той може и да трепна малко, съвсем мъничко, но важното за Торди беше да види, че кимва пак.
Един бог крачеше по улиците на Даруджистан. Само по себе си това изобщо не беше хубаво. Само глупците щяха с радост, с възторг да посрещнат такъв гост, а подобен ентусиазъм обикновено се оказва краткотраен. Това, че точно този бог беше Жътварят на души, означаваше, хм, не само че пришествието му е нежелано, но че дарът му се свежда до най-безмилостна касапница, до избиване на хиляди и хиляди обитатели в богатите квартали и бордеите на квартал Джадроуби, в Крайезерния квартал — но не, в тези неща не може да се взреш само с едно потръпване.
Гмурни се, тогава, събрал кураж, в гъмжилото човешки съдби. Отвори ума си за размисъл, хладен или горещ, за всевъзможни преценки. Изоставяме всяка условност, захвърляме настрана всяко приличие. Това е окото, което не мигва, но дали един такъв стоманен поглед е подкана към жестоко безразличие? Към сурова, несъстрадателна присъда? Или трошица искрено съчувствие ще си пробие пътя изпод бронята на прекомерната безчувственост?
Когато всичко свърши, намери куража да претеглиш собствената си жътва на чувства и помисли над ето това предизвикателство: ако на всичко е отвърнато само с едно безчувствено свиване на рамене, то тогава, подканя те този закръглен мъж, отмести се встрани от този жесток хладен поглед и хвърли една последна присъда. Над самия себе си.
Но засега… гледай.
Скилес Навер се канеше да избие семейството си. Вървеше към дома си от кръчмата на Гажет, подут от бира, когато някакъв пес, голям колкото кон, скочи пред него. Оплискана с кръв муцуна, очи, които изгаряха със зверски плам, огромна глава пред — не, над! — неговата.
Той замръзна. Напика се, а след това се насра.
Миг след това високата дървена ограда около някакво опразнено жилище по-нататък по улицата — цялото семейство беше измряло от някаква гадна треска — изведнъж се срути и се появи втори гигантски пес — бял като кост.
Появата му отвлече вниманието на първия звяр и той се хвърли към него.
Сблъскаха се с тътен и Скилес се олюля и залитна. Изскимтя, обърна се и побягна.
Побягна презглава.
И вече си беше у дома, вмирисан като ведро с лайна, а жена му вече беше стегнала наполовина багажа — спипа я насред подлото бягство, искаше и децата да отмъкне. Момчетата му. Малките му работници, дето вършеха всичко, което Скилес им кажеше да свършат (и Беру да пази, ако не го направят или му отвърнат малките говненца), и мисълта за живот без тях — без неговите идеални, лични, съвсем негови си роби — подпали у Скилес ярост, нажежена до бяло.
Жена му разбра какво предстои. Избута момчетата в коридора, а след това се обърна, за да пожертва собствения си живот. Беск, съседът от другата врата, прибираше момчетата, за да избягат при не знам си кого. Е, Скил трябваше само да го спипа, нали? Не че хилавата Суна с мишето лице щеше да го задържи много, нали?
Само ще я награби, ще извие мършавия й врат и ще я захвърли настрани да не му се пречка в краката…
Дори не видя ножа. Единственото, което усети, беше боцването под брадичката, когато тънкото острие мина през устата му, после през небцето и потъна три пръста в мозъка му.
На Суна и момчетата й не им се наложи да бягат.
Канц беше на девет и обичаше да дразни сестра си, ама тя наистина си беше проклета, както винаги казваше мама, докато събираше чирепите от счупените грънци и парчетата от омразните зеленчуци, пръснати по целия под; най-хубавото беше да ръга сестра си в ребрата, когато тя не гледаше, и тя се обърна рязко, очите й пламнаха от гняв и омраза — и той хукна, а тя по петите му, той излетя навън в коридора и презглава надолу по стълбите колкото може по-бързо, а тя крещеше зад него.