Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Стигна до вратата и падна на колене, преви се на две и се свлече на една страна, а фенерът изтрака в каменните плочи. И изведнъж в главата му се отвори място за хиляди мисли, за цялото време, което можеше да поиска, сега, след като беше поел своя последен дъх. Толкова много неща станаха ясни, прости, придобиха чистота, която го вдигна извън тялото…
И видя, докато се рееше над своя труп, че една фигура се е появила от къщата на убиеца. Преобразеният му взор разкриваше всяка подробност от това древно нечовешко видение, скрито под гуглата, дълбоко врязаните бръчки, опустошената карта на неизброими векове. Бивни, щръкнали от долната челюст, нащърбени и нацепени. И очите — толкова студени, толкова… измъчени — и изведнъж стражът позна това привидение.
Гуглата. Богът на смъртта бе дошъл за него.
И богът впи в него ужасните си очи.
И един глас заговори в главата му, тежък глас, като стържене на гигантски камъни, като сриващи се планини.
— Никога не съм зачитал справедливостта. Никога. Все едно е за мен. Скръбта е безвкусна, тъгата е празна въздишка. Живей цяла вечност сред прах и пепел — и тогава ми говори за справедливост.
На това стражът нямаше какво да отвърне. Спорил беше със смъртта нощ след нощ. Борил се беше дотук чак от хана „Феникс“. Всяка проклета стъпка. Вече бе надмогнал това.
— Тъй че ето ме тук — продължи Качулатия. — А въздухът, който ме обкръжава, въздухът, който бушува в дробовете ми, живее. Не мога да предотвратя онова, което идва с всяка моя стъпка тук, в смъртния свят. Не мога да съм различен от това, което съм.
Стражът беше объркан. Извиняваше ли се Господарят на смъртта?
— Но този път ще бъде по моему. Ще го направя по моему. — И той пристъпи напред, и вдигна едната си съсухрена ръка — ръка, видя стражът, на която липсваха два пръста. — Твоята душа блести. Тя е ярка. Заслепяваща. Толкова доблест, толкова обич. Състрадание. В пещерата на скръбта, която оставяш зад себе си, децата ти ще бъдат по-долу от онова, което са могли да бъдат. Ще се присвиват под белезите и раните, които никога няма напълно да изцерят, и ще се научат да ровят в тези рани, да ближат, да пият дълбоко. Това няма да бъде.
Стражът се сгърчи и някак си влезе в тялото, което лежеше на камъните. Усети как сърцето му подскочи, а след това заби с внезапна лекота, с внезапна, изумителна живост. Пое си дълбоко дъх. Въздухът бе възхитителен, прохладен, пропъди и последната капка болка — отми всичко.
Всичко онова, до което се беше домогнал — искрящо ясният взор, секващото дъха разбиране на всичко — сега потъна под един облак, който улягаше сив и гъст и в който всяко очертание бе само намек; в който беше объркан. Объркан и смутен както винаги, объркан и смутен като всяка смъртна душа, колкото и дръзко да претендира за убеденост, за вяра. И все пак… все пак беше топъл облак, прорязан със скъпи неща; любовта към жена му, към децата му, възхитата му от техния живот, от промените, които ставаха в тях ден след ден.
Стана. Плачеше. Обърна се, за да погледне Господаря на смъртта, без да очаква всъщност, че ще види отново привидението, което със сигурност трябва да идваше само при мъртвите и умиращите. И извика смаяно.
Качулатия бог беше ужасяващо реален. Крачеше по улицата на изток и сякаш паяжините, които ги свързваха, се изпънаха, нишките се разкъсаха, развяха се в нощта и с всяка крачка, с която се отдалечаваше богът, стражът усещаше как се връща животът му, разумът и осезанието му, изумително плътни — точно в този миг и във всички мигове, които щяха да последват.
Обърна се — а дори и това бе лесно — и погледът му се спря на вратата, която зееше отворена, и всичко, което го чакаше вътре, бе тъмно и прогнило от ужас и лудост.
Стражът не се поколеба.
С този скромен и смирен мъж, с този храбър, доблестен мъж, Гуглата прозря вярно. Макар и само веднъж, за един миг, Господарят на смъртта си бе позволил да не остане равнодушен.
Запомнете го, този изключителен миг, този крайно затрогващ жест.
Торди чу ботушите по прогнилите дъски на задната веранда, обърна се и видя градски страж с фенер в ръка.
— Мъртъв е — каза тя. — Този, за когото сте дошли. Газ, моят мъж. — Посочи със зацапания с кръв нож в ръката си. — Ето там.