Вещиците: Полунощ [bg]

— И на мен не ми харесва тук — прошепна Роуан. Тя се сгуши до ръката му, сякаш изведнъж й бе станало студено. Или страшно. — Не искам да пипам нещата й. — Гнусеше се от дрехите в гардероба, от старите мебели, колкото и да бяха красиви.

— Райън ще се погрижи за всичко — добави тя, но стана още по-неспокойна. — Той каза, че Джералд Мейфеър ще дойде и ще й изнесе нещата. Завещала ги на баба му. — Сепна се и се обърна стреснато. Втренчи се почти гневно в огледалото между страничните прозорци. — И тук мирише на камфор. Но и на нещо друго.

— На върбинка и на розова вода — каза Майкъл. — Ето го шишенцето. Слагат такива в пансионите в Северна Калифорния.

— Да, ама ми се струва зловещо и унило.

Тръгнаха към задната врата на стаята, която водеше към къс коридор и няколко стъпала. Горе имаше две малки стаи, една след друга.

— Едно време тук са спели слугините — обясни Майкъл. — Едната стая сега е на Еужения. Всъщност оттук се влиза в крилото за слугите, но не ми се вярва някога да са ползвали междинната врата, защото тя е направена наскоро. Избили са я в стената. Едно време слугите са влизали в главната къща единствено през онази веранда.

В края на крилото се виждаше мътна светлина.

— Това стълбище води към кухнята. А тази стара баня тук е на Еужения. Навремето черните слуги не са ползвали банята на белите. Сигурно вече си чувала доста за тия порядки.

Свиха към по-голяма стая. Роуан пристъпваше предпазливо по избелялата черга, Майкъл вървеше след нея. Отиде до прозореца и леко дръпна крехката завеса, за да погледне към тротоара на Честнът стрийт и изящната фасада на огромната къща отсреща.

— Виж, и тази къща е отворена към реката — каза Майкъл и посочи сградата. — Но там пристройките за каретите още стоят и дъбовете не са изсечени. Виж как се лющи хоросанът от тухлените стени. Той също е направен като имитация на камък.

— От всеки прозорец виждаш само дъбове — каза Роуан, говореше тихо, като че да не обезпокои наслоения прах. — А небето е толкова наситеносиньо. Дори светлината е по-различна тук. Някак мека, като във Флоренция или Венеция.

— Така е.

Той отново се вгледа тревожно във вещите на старата жена. Може би погнусата на Роуан се бе предала и на него. С отвращение си помисли какво ли би било да свали ръкавиците и да докосне нещо на Карлота.

— Какво има, Майкъл?

— Хайде да се махаме оттук — каза той под нос, хвана я за ръката и я поведе към главния коридор.

Тя го последва доста неохотно към стаята на Деидре. Погнусата и объркването й ставаха все по-силни. Все пак трябва да завърши това пътуване. Очите й опипваха жадно старите фотографии и малките викториански столове. Майкъл я прегърна, когато тя се втренчи в отвратителното петно на матрака.