Гравитационна дъга [bg]

Той е готов да падне в коленете й ухаещи на глицерин и розова вода, да облизва пясъка и солта от униформените й обувки, да й предложи свободата и заплатата си за следващите 50 години постоянна хубава служба, и горкия си тежко пулсиращ мозък. Но е много късно. Ние сме в Мир. Параноята, опасността, безжизненото подсвиркване на действащата наоколо Смърт са приспани, останали са назад във Войната, назад в нейните Години с Роджър Мексико. Денят, когато спряха да падат ракетите, отбеляза началото на края за Роджър и Джесика. Докато ставаше ясно, ден след безопасен ден, че никога повече няма да падат, новият свят се промъкваше и я завладяваше като пролет — става дума не толкова за осезаемите промени в светлината и въздуха, в тълпите в универмага „Улуърт“, а като пролет от лош филм, пълна с изкуствени хартиени листа и цветове от памук и фалшиво осветление… не, никога повече Джесика няма да стои пред тяхната кухненска мивка с поскърцваща в пръстите й порцеланова чаша, която издава тихички беззащитни кротко отекващи звуци на плачещо бебе, буквално ОТВЕНИ ОТ ФОКУСА НА ВНИМАНИЕТО ИМ ОТ ЕКСПЛОЗИЯТА НА ПАДНАЛАТА РАКЕТА, и чашата се разпръсва на дрънчащи по пода бели и сини остриета…

Ракетите на смъртта са останали в миналото. Този път Джесика ще бъде на огнева позиция, тя и Джереми — не е ли било предопределено винаги така? Да изстрелват ракети през морето: няма смърт, има само спектакъл, огън и гръмовен рев, вълнение без убийство, не отправяше ли Джесика молитви точно за това? преди време в избледняващата къща вече върната на собствениците, обитавана отново от човешките придатъци към пискюлите на завесите, снимките на кучета, викторианските мебели, тайните купчини „Световни новини“ в килера на горния етаж. Предопределено й е да замине. Заповедите идват от недостижими за нея висоти. Нейното бъдеще е свързано с бъдещето на Света, а перспективата на Роджър е единствено със странния вариант на Войната, който все още мъкне със себе си. Той не може и крачка да направи, клетият сладур, Войната не го пуска. Все още е пасивен, както е бил под ракетите. Жертвата Роджър. Стрелецът Джереми. „Войната е моята майка“, бе казал той първия ден и Джесика се бе чудила какви дами в черно изникват в сънищата му, какви пепелно-бели усмивки, какви ли ножици ще идват потраквайки през стаята, през цялата тяхна зима… толкова много от него тя изобщо не опозна… толкова непригоден е той за Мир. Джесика вече започва да мисли за прекараното заедно с него време като за поредица от експлозии, лудост присъединена към ритмите на Войната. Сега той иска да спаси Слотроп, още едно ракетно същество, вампир, чийто полов живот наистина се подхранва от ужаса на тази Ракетна Блиц Война — пфу, гадост, гадост. Длъжни са да го затворят, а не да го освобождават. На Роджър този Слотроп изглежда му е по-скъп отколкото Джесика, нали двамата са един дол дренки, както и да е, тя се надява двамата да бъдат щастливи заедно. Нека седят и пият бира, да си разправят истории за ракети и посвещават уравнения един на друг. Колко забавно. Тя поне няма да го остави във вакуум. Роджър няма да бъде самотен, ще има с какво да си запълва времето…