Слънцето на Бреда
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Слънцето на Бреда». Краткое содержание книги:
Спомням си още и гордостта. Измежду чувствата, които минават през главата ти по време на битка, са страхът, на първо място, после — яростта и безумието. После в духа на войника проникват умората, примирението и безразличието. Ала ако оживее, и ако е заченат от добрата семка, от която се раждат някои мъже, остава и зрънце гордост от изпълнения дълг. Не говоря за войнската повинност към Бога или краля, нито за честолюбивия наемник, който прибира платата си, нито дори за отговорността към приятели и другари. Имам предвид нещо друго, което научих покрай капитан Алатристе: дългът да се сражаваш, щом се налага, независимо от нацията и знамето, които в крайна сметка при всеки човек са въпрос на чиста случайност. Говоря за това да хванеш оръжието, да стъпиш здраво на нозете си и да продадеш скъпо кожата си, а не да туриш глава на дръвника послушно като овца. Говоря за това да познаеш и изстискаш докрай цената на собствената си кожа, която животът рядко предлага възможност да изгубиш с достойнство и с чест.
Та тогава тръгнах да търся господаря си. Насред този адски вихър, между изкормените коне, препъващи се в червата си, ударите на шпаги и пушечната пукотевица, аз вървях, блъскайки се и подскачайки стреснато, с дага в ръката, и виках с пълно гърло името на капитан Алатристе. Смъртта вършееше навред. Вече никой не убиваше в името на краля, а само за да не продаде евтино живота си. Първите редици на нашия ескадрон представляваха плетеница от испанци и холандци, които си разменяха яростни удари с нож, вкопчени едни в други. Оранжевите и червените ленти бяха единствените ориентири, когато трябваше да забиваш стоманата или да търсиш подкрепа от другаря до теб.
Това беше моята първа истинска битка, отчаяна битка, насочена срещу всеки, който ми се стореше враг. Вече бях преживял сериозни премеждия, бях стрелял с пистолет по един мъж в Мадрид, бях кръстосал шпаги с Гуалтерио Малатеста, участвах в превземането с щурм портата на Оудкерк и в някоя и друга схватка из Фландрия, което не е мижава биография за един юноша, Бог ми е свидетел. Включително преди броени мигове бях довършил с дагата си един еретик, ранен лошо от капитан Алатристе, и кръвта му беше опръскала дрехата ми. Ала никога, до онази холандска атака, не се бях виждал така, както в момента, изпаднал в безумие, достигнал до точката, в която решава повече слепият случай, отколкото куражът или бойното умение. Всички се бяха отдали докрай в боя. Здраво вплетени едни в други, купчина мъже тъпчеха мъртъвци и ранени и се мушкаха с ножове върху окървавената трева. Пиките бяха вече непотребни, аркебузите и шпагите — почти, понеже се раздаваха удари отблизо с камите и кинжалите, целещи се във всичко като при пистолетен изстрел от упор. Не ми е известно как преминах жив през подобна сеч. Но истината е, че след няколко секунди или след цял век — дори времето беше спряло да тече, както си му е редът, — се озовах — контузен, клатушкащ се и обзет едновременно от страх и безстрашие, до самия капитан Алатристе и другарите му.