Слънцето на Бреда

Възползвах се от шетнята си до канала и обратно, за да хвърлям по някой поглед към пътя, идващ от мелницата на Руйтер и Оудкерк и да проверявам дали не идва помощ, ала пътят винаги се оказваше пуст. Имах възможност да огледам и полесражението в цялата му широта, с холандците насреща и двата легиона, препречили пътя им от двете страни, испанският вляво от мен, този на Соест — вдясно. Картината беше една: проблясване на стомана, мускетни гърмежи, барутен дим и знамена сред гъсти гори от пики. Добре се справяха със задълженията си нашите другари валонците. Истината е, че те понесоха по-тежката част от сражението, притиснати отблизо от стрелковото поделение на еретиците и лютите набези на кавалерията. Всеки път, след отблъскването на поредната атака, в ескадрона се изправяха все по-малко пики. И макар хората на Соест да бяха мъже с чест и съвест, силите им неизбежно започваха да отпадат. Лошото бе там, че ако те се огънеха, холандците можеха да напреднат през техните позиции, да се явят в гръб на легиона на Картахена, да го обстрелват по фланговете и да му нанесат сериозни вреди. Тогава мелницата на Руйтер, а и Оудкерк щяха да са изгубени. С тази грижа на сърцето се връщах при легиона си. Не се въодушевих, когато минах покрай нашия полковник, който седеше на коня си в средата на ескадрона с офицерите и гвардейците си. Един куршум от холандски мускет се беше спрял в бронята му, уморен от изминатия път, и беше поставил прекрасна щампа върху миланската стомана. Но като изключим това, нашият полковник изглеждаше в добро здраве, за разлика от главния тръбач, когото бяха убили с изстрел в устата и сега лежеше на земята, в краката на конете, без някой да му обръща внимание. Видях, че дон Педро де ла Дага и свитата му наблюдаваха със свъсени вежди изтерзаните редици на валонците. Дори аз, макар млад и зелен, разбирах, че ако хората на Соест се огънеха, без кавалерия, която да ни пази, нямаше да имаме друг изход, освен да отстъпим към мелницата на Руйтер, за да не ни обградят. Да не говорим за разложителното въздействие, което можеше да има гледката на оттеглящия се легион. Защото едно е да видиш стена от непоколебими мъже, внушаващи уважение и страх у неприятеля, и съвсем друго е, когато същите мъже търсят начин да се измъкнат невредими, макар да го правят бавно и без да разкъсват строя. Още повече по онова време, когато имахме слава на безпощадни в нападение, както и на горди и храбри пред смъртта и никой дотогава не беше виждал как изглеждаме в гръб, нито дори на картина. Честта струва не по-малко от победата.