![Камъните падат, всички умират [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/6/kamnite-padat-vsichki-umirat-bg-download.jpg)
Камъните падат, всички умират [bg]
- Автор: Рибар Линдзи
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-041-6
- Переводчик: Гергана Минкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъните падат, всички умират [bg]». Краткое содержание книги:
— В никакъв случай — заявих. — Никъде няма да ходиш.
Тя присви очи.
— А ти няма да ми нареждаш какво да правя.
Станах от леглото и застанах между Лия и прозореца.
— Виж, ако колелото ти е оцеляло досега, ще си бъде добре и след като бурята отмине. Но ако е пострадало… не можеш да направиш нещо особено, нали?
Тя погледна намръщено — първо към мен, а след това към прозореца.
— Предполагам, че е така…
— Сериозно. Не биваше да идваш дотук с колело.
— Прав си, Аспън. Трябваше да дойда с въображаемата си кола.
Присвитите очи. Саркастичният тон. Леката иронична усмивка. Изведнъж ужасно ми заприлича на Бранди — ако не броим, че беше дразнеща, вместо секси.
А този факт ме накара да изрека следващите думи много по-трудно.
— Не мислиш ли, че е по-добре да останеш за през нощта?
Въздухът между нас сякаш се нагнети.
— Не ми казвай, че отново се опитваш да флиртуваш — само че този път в коментара й усетих несигурност вместо сарказъм.
— Нищо подобно. А и преди не съм се опитвал да флиртувам — казах. — Освен това сега си имам приятелка.
Лия ме гледа втренчено известно време и каза:
— Ако казваш истината и наистина не си му откраднал зрението, какво е тогава? Просто съвпадение?
— Трябва да е така. Извърших ритуала по същия начин, както винаги — бях вдигнал ръка, сякаш се намирам в съдебна зала. — Кълна се, ако нещо се е случило, не съм го направил аз.
Тя прехапа устната си. Отново хвърли поглед към прозореца — точно навреме, за да види как цял клон на дървото се удря в стъклото с пукот.
— Да, вероятно е по-добре да остана през нощта. Благодаря, че предложи.
— Бих ти предложил да останеш в някоя от гостните, но приятелите ми са там в момента — усмихнах се и се поправих. — Приятелят ми и гаджето ми. Но ето, настани се в леглото, а аз ще…
— В никакъв случай — прекъсна ме тя, а очите й се разшириха. — Съжалявам, знам, че е глупаво, но… това е леглото на Хедър.
— Е, и?
— На теб не ти ли се вижда странно? Да спиш в леглото на Хедър при положение че тя е… при това в чаршафите й и всичко останало?
О!
— Сигурен съм, че са изпрали чаршафите. Освен това минаха пет месеца.
— Да — отвърна замислено Лия. — Само пет месеца.
Да. Тя беше узнала едва преди малко, а аз разполагах с пет месеца да го приема. Не че ми е било чак толкова трудно да го приема, тъй като почти не познавах Хедър. Обикновено, когато идвах тук през лятото предишните години, беше за да участвам в ритуалите, докато Хедър е във ваканция. Бяхме се засичали за по няколко часа, но никога достатъчно дълго, че наистина да прекараме някакво време заедно.
Но вече минаваше два часа през нощта, а действието на адреналина от събуждането на Лия отминаваше. Бях ужасно, ужасно уморен.
— Е, хубаво — казах. — Ако предпочиташ пода, няма да споря.
Преди
Спомням си, че ми се стори странно татко да ме посрещне на вратата, когато се прибрах от дома на Тео. Никога не го правеше. Но точно онази вечер, повече от месец след като мама ни беше напуснала, го направи. Гледаше ме как си събувам обувките и оставям чадъра да се отцеди на килимчето и каза:
— Майка ти изпрати имейл.
Всичко в мен странно потрепна.
— Така ли? Какво иска?
— Да знае дали си добре — отговори татко. — Очевидно прави опити да се свърже с теб. А ти я игнорираш.
Това беше самата истина. Беше краят на пролетната ваканция, точно в средата на март и ако не броя едно от обажданията й, на които бях отговорил, а тя беше започнала да говори странни неща за погребението на Хедър, напълно пренебрегвах останалите. Също и имейлите и есемесите й.
— Предполагам, че да — признах.
Татко кимна.
— Е, това май е разбираемо. И очевидно решението е твое. Но майка ти има право да знае, че си все още жив.
— Очевидно съм жив — казах и се запътих към кухнята да си взема вода. — Не смята ли, че ще я уведомиш, ако умра?
Татко въздъхна.
— Не в това е въпросът, сине.
— В какво тогава?
— Щом няма да разговаряш с нея, поне… знам ли… обновявай профила си от време на време? Поне да го вижда.
Замислих се по въпроса. Наистина не бях публикувал нищо от известно време. Но кой можеше да ме вини? В момента всичко в живота ми се скапваше, а аз не исках да бъда един от онези кретени, които все се жалваха в постовете си: Хората са боклуци или В момента мразя всичко, но не ми се говори, в надежда да спечелят малко интернет съчувствие. Лорън, приятелката на Бранди, го правеше през цялото време и направо ме побъркваше.