Договорът „Паганини“ [bg]

Жената се вторачва:

— С това трябваше да започнете.

— Мисля си дали познавате Пенелопе Фернандес, съседката ви, която…

— Тя ми е като внучка — прекъсва го жената. — Толкова чудесна, толкова приятна, сладка и…

Изведнъж млъква и после пита тихо:

— Мъртва ли е?

— Защо питате?

— Защото полицията идва тук и задава неприятни въпроси — отвръща тя.

— А дали сте видели да е имала необичайно посещение през последните дни?

— Нима защото съм стара, си мислите, че слухтя и пиша бележки.

— Не, но допускам, че случайно може да сте видели нещо.

— Но не съм.

— Тогава случило ли се е нещо друго, нещо необичайно?

— Съвсем не. Момичето е добре възпитано и примерно.

Юна благодари за разговора, казва, че може би ще се върне с още въпроси, и после се отмества, за да може жената да затвори вратата.

На третия етаж няма други апартаменти. Тръгва нагоре по стълбите. По средата вижда седнало дете. Прилича на осемгодишно момиченце, с късо подстригана коса, облечено в дънки и овехтяла маркова блуза „Хели-Хансен“. В скута си държи найлонова торбичка с бутилка газирана минерална вода „Рамльоса“ с почти обелен етикет и половин хляб.

Юна спира до детето, което го гледа срамежливо.

— Здравей — казва той. — Как се казваш?

— Миа.

— Аз съм Юна.

Забелязва, че момичето има сенки от мръсотия под брадичката, по тънката шия.

— Имаш ли пистолет? — пита тя.

— Защо питаш?

— Каза на Ела, че си полицай.

— Така е — инспектор съм.

— Имаш ли пистолет?

— Да, имам — равнодушно отговаря Юна. — Искаш ли да го пробваш?

Детето го поглежда изненадано.

— Шегуваш се.

— Да — усмихва се Юна.

Детето се засмива.

— Защо седиш на стълбите? — пита той.

— Харесва ми, мога да чуя това-онова.

Юна сяда до детето.

— Какво чуваш? — пита спокойно.

— Сега чух, че си полицай и че Ела те излъга.

— За какво ме излъга?

— Че харесва Пенелопе — казва Миа.

— Не я ли харесва?

— Слага котешки лайна в пощенската й кутия.

— Защо?

Детето свива рамене и шари с пръсти по торбичката.

— Не знам.

— Какво мислиш за Пенелопе?

— Казва ми „здравей“.

— Но не я познаваш?

— Не.

Юна се оглежда.

— На стълбите ли живееш?

Момичето отговаря с полуусмивка:

— Не, живея на първия етаж с майка си.

— Но прекарваш доста време на стълбището.

Миа свива рамене.

— Най-често.

— Спиш ли тук?

Момичето опипва етикета на бутилката и отвръща кратко: