Още въздух [bg]

1911-а, 1912-а, 1913-а. Казвам ви, хубави времена бяха. Към края на 1912-а в читателския кръжок на викария се запознах с Елси Уотърс. До този момент, макар че, като всички момчета в градчето, и аз се заглеждах по момичета и чат-пат дори успявах да се свържа с някое и да го „изведа“ на неделна разходка, всъщност никога не бях имал свое момиче. Шантава работа е това — да тичаш по момичета, когато си на шестнайсет. В уречена част на града момчетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и гледат момичетата, момичетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и се правят, че не забелязват момчетата, а скоро се установява контакт и вместо по двойки, започват да се разхождат по четворки, но в пълно безмълвие. Главната черта на тези разходки — и втория път, когато си сам с момичето, е по-страшно — е убийствената неспособност да поведеш какъвто и да било разговор. Но Елен Уотърс изглеждаше различна. Истината е, че пораствах.

Не ми се разказва за нас с Елси Уотърс, дори да имаше нещо за разказване. Просто тя е част от пейзажа, част от „преди войната“. Преди войната винаги е лято — заблуда, както вече отбелязах, но така съм го запомнил. Белият прашен път, опнал се между кестените, миризмата на нощни гърнета, зелените вирове под върбите, плисъкът на Бърфорд Уиър — ето какво виждам, като си затворя очите и си кажа „преди войната“, а към края вече и Елси Уотърс е част от всичко това.