Още въздух [bg]

Покрай грижите с Джоу татко много се състари. Да го изгуби, означаваше просто да си спести излишни разходи, но и му причиняваше болка и срам. Оттогава насетне мустаците му съвсем посивяха и той сякаш се стопи. Може би споменът ми за него като дребен сивкав човек с обло, сбръчкано тревожно лице и запрашени очила датира именно от този момент. Бавно и полека той все повече затъваше в парични проблеми и все по-слабо се интересуваше от други неща. Говореше все по-малко за политиката и неделните вестници и все повече за слабата търговия. Майка също се смали. Помня я от детинство като нещо необятно и преливащо, с русата си коса, грейналото си лице и огромния си бюст, някакво пищно създание като галиона на боен кораб. Сега беше по-дребна, по-тревожна и по-състарена, отколкото подхождаше за годините й. Вече не се разпореждаше тъй царствено в кухнята, все по-често купуваше овчи врат, тревожеше се за цената на въглищата и започна да използва маргарин — продукт, който едно време не допускаше в къщата. След бягството на Джоу татко отново трябваше да си наеме помощник, но оттогава вземаше все съвсем малки момчета, които държеше само година-две и които не можеха да вдигат тежко. Чат-пат му помагах, като се случех у дома. Бях твърде себелюбив да го правя редовно. Още го виждам, как с мъка прекосява двора, превит о две, и почти се губи под огромния чувал, като охлюв под черупката си. Грамадният, чудовищен чувал, който тежи сигурно осемдесет килограма и притиска врата и раменете му почти до земята, и тревожното очилато лице, надничащо отдолу. През 1911-а получи херния, та се наложи да прекара седмици наред в болница и да наеме временен управител за магазина, което прояде нова празнина в капитала му. Да бъдеш свидетел на бавния упадък на дребния търговец е ужасно, но поне не е внезапно и очевидно като съдбата на работника, когото уволняват и изведнъж се оказва на социални помощи. Просто търговията лека-полека замира, ту е по-зле, ту е по-добре, няколко шилинга загуба, няколко пенса печалба. Обслужваш някого с години, а той вземе, че те напусне и отиде при „Сорозийнс“. Друг пък си купи дузина кокошки и ти поръча седмична доставка на зърно. Преживяваш някак. Все така „сам си си господар“, ставаш все по-разтревожен и все по-опърпан, капиталът ти постоянно се смалява. Можеш да продължаваш така с години, а ако извадиш късмет — и цял живот. Чичо Изикиъл почина през 1911-а и остави сто и двайсет лири, които сигурно са дошли на татко много добре. Едва през 1913-а узнах, че е трябвало да ипотекира животозастраховката си. Тогава не съм чул за това, инак щях да проумея какво означава. Но като не знаех, просто си давах сметка, че предприятието на татко „не върви добре“, търговията е „мудна“ и ще трябва по-дълго да почакам, докато събера пари „да започна сам“, и повече не се замислях. И аз, като татко, възприемах магазина като нещо неизменно, дори бях склонен малко да се гневя на баща си, че не управлява нещата по-умело. Не бях в състояние — нито той, нито някой друг — да прозра, че постепенно се разорява, че търговията му никога няма да се съвземе и ако доживее седемдесет, неминуемо ще свърши в приюта за бедни. Неведнъж съм минавал покрай „Сорозийнс“ на пазара и само съм си казвал, че далеч предпочитам лъскавата им витрина пред татковото прашно старо дюкянче с почти нечетливия надпис „С. Боулинг“, олющените бели букви и избелелите пакетчета храна за канарчета. И през ум не ми е минавало, че „Сорозийнс“ е тения, която го изяжда жив. Понякога му преразказвах какво съм чел за търговията и съвременните методи в учебниците от кореспондентския курс. Никога не ми обръщаше достатъчно внимание. Той е наследник на отдавна установен бизнес, винаги е работил упорито, въртял е честна търговия, предлагал е качествена стока и съвсем скоро всичко ще се оправи. Истината е, че действително се броят на пръсти собствениците на магазинчета, които свършват в приюта за бедни. С малко късмет умираш с някоя собствена лира в джоба. Смъртта и банкрутът се надпреварваха и, слава богу, смъртта застигна татко първи, също и майка.