Списъкът на обречените [bg]

Четиринайсета глава

Когато Рап стана, рамото веднага се обади. Той застина на място, разколебан дали да си легне отново, или да продължи напред. Болката обаче стихна по-скоро, отколкото предния ден. Или вече беше свикнал с нея, или състоянието му наистина се подобряваше. Той влезе в банята и погледна рамото си в огледалото. Не изглеждаше добре. Кожата беше станала пурпурна и извън превръзката. Засега обаче зачервеното не се разрастваше надолу по ръката, което той прие за добър знак. После си спомни, че дълго беше лежал по гръб и може би затова кожата му беше зачервена.

Застана с гръб към огледалото и изви врат колкото можа, за да го разгледа. Там вместо яркочервена кожата беше станала тъмнопурпурна и почти черна на няколко места. Рап трепна и се запита дали куршумът не беше засегнал латералната гръдна артерия. Веднага сметна тази мисъл за абсурдна и поклати глава. Ако тази дебела тръба, каквато представляваше артерията, беше засегната, кръвта му отдавна щеше да е изтекла и той щеше да е мъртъв. Освен това тази артерия беше разположена доста навътре в тялото. Когато предния ден превърза раната, мислено беше прокарал права между входното и изходното отверстия. Траекторията на куршума минаваше встрани от снопа съдове, които снабдяваха с кръв лявата ръка. Вероятно бяха засегнати доста капиляри и мека тъкан. Сигурно вътрешните кръвоизливи бяха спрели. Поне така се надяваше.

Той погледна отражението си в огледалото. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Тъмните очи, които го гледаха, бяха очи на убиец. Някъде в далечината чу църковни камбани. Веднага му хрумна да отиде на църковна служба, но после с тъга си напомни, че Бог едва ли би се зарадвал на присъствието му в храма. „Не убивай“ беше първата и най-важната Божия заповед. Рап усети, че върви по един от онези тъмни коридори на самовглъбението и самопознанието, които водеха до самосъжаление, съмнение и убийствена самокритика. След като беше изгубил своята любима и още трийсет и четирима състуденти от университета в Сиракюз, загинали при атентата срещу самолета на „Панам“ над Локърби, имаше мигове, в които си позволяваше да броди из тези мрачни коридори. След доста пролети сълзи и време, прекарано в самосъжаление, постепенно осъзна, че може да се погуби, ако продължи да обитава тези коридори и не прояви воля да се измъкне оттам. Защото тези мрачни коридори на неговото съзнание бяха изпълнени с болка, слабост и въпроси без отговори.