Докато лежах и умирах [bg]

— Той е от твойта страна.

— От мойта страна няма никой — отвръща.

— Ти дръпни въжето — инатя се.

Той вече го е сторил и държи края му над водата; тогава зърваме Джуъл. На десетина ярда от нас; изскоква, пръхти, гледа ни и с рязко движение на главата отмята назад дългата си коса, после хвърля поглед към брега; виждаме го как дълбоко си поема въздух.

— Джуъл — подвиква Върнън, не високо, но гласът му се понася над водата плътен и ясен, нетърпящ възражение и все пак тактичен. — Трябва да е тук някъде. По-добре се върни при нас.

Джуъл се гмурва обратно. Ние стоим, запъваме гърбове срещу течението, втренчили сме се във водата, където е изчезнал той, стискаме между нас умрялото въже като пожарникари, които са развили маркуча и чакат водата да потече. Ненадейно от наплива зад нас изниква Дюи Дел.

— Върнете го! — пищи тя. — Джуъл!

Той изскача отново, отмята падналата на очите му коса. И се пуска към брега, а течението го изтласква встрани от брода.

— Ей, Джуъл! — крещи Дюи Дел.

Ние стоим, вкопчени във въжето, виждаме го как стига до брега и тръгва да излиза. Надигайки се от водата, той изведнъж се навежда и взема нещо. Връща се по ивицата. Намерил е тебешир-линията. Изравнява се с нас и спира, оглежда се, сякаш търси нещо. Тате върви надолу по брега. Отива да погледне още веднъж мулетата, там, където подпухналите им трупове кротко се полюшват и търкат един о друг във вялите води на завоя.

— Върнън, какво направихте с чука? — пита Джуъл.

— Дадох го на него — отговаря Върнън и кима към Вардаман. Вардаман поглежда към тате. После към Джуъл. — Заедно с линеала.

Върнън следи с поглед Джуъл. Той се отправя към брега и ни отминава, мен и Дюи Дел.

— Излизай от водата — заповядвам й.

Тя е впила очи в Джуъл и Върнън и не отговаря.

— Къде е чукът? — пита Джуъл.

Вардаман хуква нагоре по брега и го донася.

— По-тежък е от триона — казва Върнън.

Джуъл овързва края на тебешир-линията около дръжката на чука.

— В чука има най-много дърво — отбелязва Джуъл.

Двамата с Върнън стоят един срещу друг и гледат Джуъл в ръцете.

— И е по-плосък — добавя Върнън. — Ще изплава три пъти по-лесно, бас ловя. Опитай с рендето.

Джуъл поглежда Върнън. Върнън също е висок; дълги и слаби, двамата са се изправили очи в очи, с полепнали мокри дрехи. Лон Куик може да познава по небето с точност до десет минути колко е часът, даже ако е облачно. Имам предвид Големия Лон, не Малкия Лон.

— Защо не излизаш от водата? — питам я.

— Няма да изплава трионът — вика Джуъл.

— Но шансът на триона да изплава е по-голям, отколкото на чука — отговаря Върнън.

— Ай на бас — казва Джуъл.

— Не се хващам — отговаря Върнън.

Стоят там и зяпат неподвижните ръце на Джуъл.

— По дяволите — казва Джуъл. — Давай тогава рендето.

Тъй че увързват рендето и тебешир-линията и отново нагазват във водата. Тате се връща на брега. Спира за малко при нас и ни гледа, сгърбен, съсипан, напомня грохнал вол или пък стар лешояд.