Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Той се изправи със стон и обедното слънце озари кървавите и винени нюанси на разпуснатата му коса.
— Това ми звучи по-скоро като историята на един Велик господар, отколкото на нежелан и бездеен син.
Той впи изпитателен, стоманен поглед в мен.
— Да не смяташ, че братята ми правят всичко по силите си да ме прекършат и убият само от най-обикновена омраза?
Неволен трепет пробяга по гръбнака ми. Доядох ябълката си и станах да откъсна още една от близкия провиснал клон.
— А би ли искал короната на баща си?
— Никой никога не ми е задавал този въпрос — пророни умислено Люсиен, като поехме по пътя си, заобикаляйки окапалите гнили ябълки. Въздухът беше пропит с лепкава сладост. — Кръвопролитията, нужни, за да се сдобия с короната му, не биха си стрували. Нито пък поквареният му двор. Защо ми е да завоювам короната му само за да управлявам коварен, двулик народ?
— Господарят на лисиците — изсумтях, припомняйки си маската, която някога бе носил. — Но така и не отговори на въпроса ми. Защо биха те предали тукашните?
С всяка следваща стъпка въздухът ставаше по-лек. Златна ечемичена нива се ширеше като вълнисто море чак до далечната гора на хоризонта.
— Заради Йесминда.
Йесминда. За пръв път произнасяше името й.
Люсиен тръгна сред полюшващите се стебла.
— Тя беше една от тях. — Думите му едва се чуваха сред въздишките на ечемика. — А като не успях да я защитя… Предадох и тяхното доверие. Докато бягах от братята си, потърсих укритие в няколко къщи. Никой не ми помогна заради случилото се с нея.
Вълни с цвят на злато и слонова кост се стелеха навсякъде около нас, а отгоре се простираше ясна, безоблачна синева.
— Напълно ги разбирам — допълни той.
* * *
До късния следобед прекосихме плодородната долина. Когато Люсиен предложи да пренощуваме някъде, настоях да продължим напред към стръмното планинско подножие, водещо към сиви, заснежени зъбери. Оттам започваше планинската верига, която Дворът на Есента споделяше с този на Зимата. Ако съумеехме да прекосим границата за ден-два, навярно силите ми щяха да са се възвърнали достатъчно, че да се свържа с Рис — или да следваме пътя си с ответряване.
Преходът далеч не беше лесен.
Изкачвахме се по гигантски канари, покрити тук-там с мъхове и дълги, бели треви, които съскаха като усойници. Вятърът брулеше косите ни, а температурата спадаше с всяка следваща крачка към върха.
Тази вечер… Тази вечер щеше да ни се наложи да рискуваме с огън. За да оцелеем.
Люсиен вече пръхтеше уморено, когато се заизкачвахме по една колосална скала, отвъд която се ширеха долина и гора, виеща се като река, изтъкана от яркозелено. Все някъде трябваше да има проход към вътрешността на планинската верига — скрит от чукари.
— Как е възможно дори да не се задъхаш? — попита немощно Люсиен, едва добрал се до плоския връх.
Отметнах назад кичурите коса, измъкнали се от плитката ми, за да брулят лицето ми.
— Тренирана съм.
— Досетих се, като видях как надви Дагдан.
— Елементът на изненадата беше на моя страна.
— Не — рече тихо Люсиен, докато търсех опора за крака си в съседната канара. — Сама се справи. — Ноктите ми изреваха от болка, като забих пръсти в скалата и се набрах. Люсиен додаде: — Защити ме и от тях, и от Ианта. Благодаря ти.
Думите му засегнаха нещо ниско в стомаха ми и се почувствах благодарна за бушуващия наоколо вятър, ако не за друго, то поне защото прикри паренето в очите ми.
* * *
Най-сетне успях да поспя.
Прашенето на огъня в последната ни пещера, топлината и що-годе безопасната ни отдалеченост от останалия свят бяха достатъчни да ме потопят в дълбок сън.
И в сънищата си май плувах из съзнанието на Люсиен, сякаш поне мъничко въгленче от силата ми най-накрая се бе завърнало.
Сънувах уютните пламъци, скалните стени, тясната пещерна кухина, побрала с мъка двама ни и огъня. Сънувах виещата, мрачна нощ отвън, всички звуци, които спътникът ми внимателно изучаваше, докато стоеше на пост.
В един момент погледът му се задържа върху мен.
Не бях предполагала колко млада, колко простосмъртна изглеждах, докато спях. Плитката ми лежеше като въже върху рамото ми, устата ми беше леко отворена, а лицето ми — изнурено от дните на изнемога и глад.