Хари Потър и даровете на смъртта

— Изглежда изумително, госпожо Уизли!

— О, благодаря, миличък — отвърна тя с обич.

Иззад рамото й Рон вдигна към Хари палец и изрече само с устни: „Точно така!“

В седем часа всички гости вече бяха дошли — в къщата ги доведоха Фред и Джордж, които ги чакаха в края на пътя. Хагрид беше почел случая, като беше облякъл най-хубавия си ужасен мъхнат костюм в кафяво. Въпреки че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хари, момчето си помисли, че той изглежда някак нещастен. Беше си странно — Тонкс до него направо грееше.

— Честит рожден ден, Хари! — поздрави го тя и го притисна в обятията си.

— Седемнайсет, а! — възкликна Хагрид, докато поемаше от Фред чашата вино с размери на кофа. — Точно шест години от деня, когато се запознахме, Хари, помниш ли?

— Смътно — отвърна той и му се ухили. — Ти май откачи от пантите входната врата, сложи на Дъдли свинска опашка и ми съобщи, че съм вълшебник.

— Забравил съм подробностите — прихна великанът. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?

— Добре сме — отговори момичето. — А ти как си?

— А, не мога да се оплача. Ама, пусто да опустее, много работа, родиха ни се еднорози, ще ви ги покажа, като се върнете… — Докато Хагрид бърникаше в джоба си, Хари избягваше да среща погледите на Рон и Хърмаяни. — ’Земи, Хари, не можах да измисля к’во да ти дам, ама после се сетих за ей туй. — Той извади влакнеста кесийка на дълга връв, явно се носеше на врата. — Кожа на гущер разтегач. Като скриеш нещо вътре, никой, освен собственика де, не може да го намери. Голяма рядкост са.

— Благодаря, Хагрид!

— За нищо — отвърна великанът и махна с ръка колкото капак на боклукчийска кофа. — Я, Чарли! Винаги ми е бил симпатичен… Ей, Чарли!

Чарли се приближи и някак тъжно прокара ръка през новата си жестоко къса прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество белези от изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.

— Здрасти, Хагрид, как я караш?

— От цяла вечност ’се се каня да ти пиша. Как е Норбърт?

— Норбърт ли? — засмя се Чарли. — Норвежкият гребеногърбушко? Вече го наричаме Норбърта.

— К’во… Норбърт да не е момиче?

— Ами да!

— Ти пък как разбра? — учуди се Хърмаяни.

— Много по-злобни са — отвърна Чарли. Погледна през рамо и сниши глас: — Дано татко се появи по-бързо. Мама вече не я свърта на едно място.

Всички се обърнаха към госпожа Уизли, която се опитваше да води разговор с госпожа Делакор, но все попоглеждаше към портичката.

— Я да започваме без Артър — провикна се след миг-два тя към всички в градината. — Явно са го задържали… Ау!

Всички я видяха едновременно: струя светлина, прелетяла през двора право към масата, където се превърна в яркосребърна невестулка — тя застана на задни крачка и заговори с гласа на господин Уизли:

— Министърът на магията идва с мен.

Покровителят се стопи във въздуха, оставяйки семейството на Фльор да се взира озадачено в мястото, откъдето беше изчезнал.