Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Защото тя ме помоли. Чрез съпруга си. В качеството ми на негов началник.
— Някой друг беше ли поканен?
— Доколкото ми е известно, не.
— Може би Гита?
— Гита Пиърсън ли имате предвид?
— Друга Гита познавате ли?
— Гита Пиърсън не присъстваше на срещата.
— Само вие двамата е Теса — отбеляза на глас Лесли, докато си записваше в тетрадката. — А какво общо има тук обстоятелството, че сте началник на Джъстин?
— Тя се безпокоеше за него. Искаше да се убеди, че всичко е наред — отвърна Удроу, без да бърза, решен да не се поддаде на ускорения темп на разпита. — Бях се опитал да го придумам да си вземе отпуск, но Джъстин предпочиташе да остане на поста си. Наближаваше годишната конференция на министрите на страните членки на КЕРДИА и той трябваше да участва в подготовката й. Аз й обясних това и й обещах да го наглеждам.
— Лаптопът у нея ли беше? — намеси се Роб.
— Моля?
— Какво не разбирате от въпроса? Компютърът у нея ли беше? До нея, на нощното шкафче, под кревата, вътре в него? За компютъра й става въпрос. Тя много си го е обичала. Непрестанно е изпращала електронни писма с него. До Блум, до Гита, до някакво болно дете в Италия, за което се грижила навремето, до бившия си приятел в Лондон… До целия свят. Та у нея ли беше компютърът?
— Благодаря ви за търпеливите обяснения. Не, не видях никакъв компютър около нея.
— А тетрадка имаше ли?
Кратко колебание, през което време той разрови паметта си и съчини лъжата:
— Поне аз не видях.
— А такава, дето не сте я видели?
Удроу не удостои въпроса с отговор. Роб се изтегна назад и с престорена безгрижност се загледа в тавана.
— А тя самата как беше?
— Едва ли е могла да бъде чак толкова добре, след като бебето й се е родило мъртво.
— Е, как беше?
— Изтощена. В депресия. Говореше несвързано.
— И разговаряхте само за Джъстин, нали така? За любимия съпруг.
— Доколкото мога да си спомня.
— Колко време останахте при нея?
— По принцип не си засичам времето, но бих казал, че около двайсетина минути. Естествено, не исках да я изморявам.
— Значи разговаряхте за Джъстин около двайсет минути. Дали си яде сутрин овесената каша и така нататък.
— Не през цялото време — отвърна Удроу и леко се изчерви. — Когато една жена е загубила детето си, има треска и е изтощена до смърт, състоянието й едва ли предполага оживен разговор.
— Някой друг присъстваше ли?
— Вече ви казах. Бях сам.
— Не ви питам това. Питам ви, имаше ли още някой в стаята?
— Кой например?
— Който и да е. Друг посетител, неин приятел. Приятелка. Може би приятел африканец. Като доктор Арнолд Блум например. Защо трябва да ви вадя думите с ченгел, сър?
В знак на раздразнение Роб се раздвижи, сякаш щеше да хвърля копие — най-напред вдигна едната си ръка във въздуха, после с усилие промени позата на дългите си крака. В това време Удроу си даваше вид, че рови напрегнато в паметта си; веждите му бяха смръщени в опечалена гримаса или може би в напразен опит да потисне смеха си.
— Добре, че ме подсети, Роб. Колко умно от твоя страна! Блум беше в стаята, когато пристигнах. Поздравихме се и той излезе. Не се засякохме за повече от двайсет секунди. От мен да мине, нека са двайсет и пет.
Удроу с усилие се правеше на безгрижен. Откъде, по дяволите, знаеха, че Блум е бил при нея? Кой им бе казал? Уплаха скова най-тъмните гънки на мозъка му — там, където се съхраняваха поредицата от причинно-следствени връзки, които съзнанието му отказваше да приеме, а лично Портър Колъридж му бе наредил да забрави.
— Та какво според вас, сър, правеше Блум при нея?
— Не ми обясни. Нито пък тя. Той е лекар все пак.
— А какво правеше Теса?
— Лежеше си в леглото. Какво друго би могла да прави според вас? — троснато отвърна той. — Да си играе на „бълхи“?
— Знам ли! — отвърна Роб, изпружил небрежно напред дългите си крака. — Какво друго би могла да прави наистина, Лес? — запита той колежката си. — Във всеки случай едва ли е играела на „бълхи“. Значи така, лежала си е в леглото. И какво още е правила, питаме се ние.
— Може да е кърмила някое чернокожо бебе — подсказа Лесли. — Докато майка му е умирала.
Известно време единствените звуци в стаята идваха от преминаващи по коридора стъпки или от надбягващи се отвън коли. Роб протегна дългата си ръка и изключи касетофона.
— Както сам казахте, сър, времето на всички ни е ограничено — любезно отбеляза той. — Така че престанете да ни будалкате, да се правите, че не разбирате въпросите ни и да се държите с нас като с някакви хапльовци. — Той включи отново касетофона и продължи: — Бъдете така добър, мистър Удроу, и ни разкажете със свои думи за умиращата жена в болничната стая и за чернокожото бебе. Умолявам ви, сър. От какво умираше, кой я лекуваше и с какво, изобщо всичко, което знаете по въпроса.