Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Вълкодав копнееше да купи от всичко наведнъж и да спретне голяма гощавка, за да поглези Тилорн и Ниилит, пък и себе си… Но все пак отдръпна ръката си, вече посягаща към кесията. Рано беше за глезотии. Редно е още утре да отиде на улицата на ковачите и да поразпита дали някой няма нужда от калфа, научен да борави с чука…
Солвянските и сегванските ладии стояха върху пясъка, изтеглени по дъбови пръти зад линията на прибоя. За тежките кораби, пристигащи от Арантиада, бе уредена истинска пристан от побити в дъното колове, покрити със здрава дървена настилка. Благодарните мореплаватели дори бяха издигнали на пазарния площад бронзова статуя на своя бог. Грамаден чорлав гол мъжага, забил пети в морената от гранит, възнамеряващ гневно да запокити с яка десница високо вдигнатия харпун. При разправии между солвянските и арантянските търгаши понякога се стигаше дотам, че Бакъреният бог осъмваше с надянат на главата чувал. Или с излъскани до весел слънчев блясък деликатни части от тялото.
Днес до статуята на Бакърения бог се неуморно потропваха с брадви дърводелци, съграждащи насред пазара дъсчено възвишение.
Ниилит се любуваше на корабите с платна, като уверено изреждаше откъде произхожда всеки плавателен съд.
Два или три от красивите големи платноходи вече бяха акостирали и в нейната родина и сега им се радваше като на стари познайници.
Вълкодав насочи вниманието си към оня, който бе доплавал наскоро. Екипажът беше зает да прибира платната, край борда се суетяха хамали, а по стълбата слизаха неколцина мъже с дългополи одежди, ушити от две половини: отдясно сивата тъкан преливаше в червено, а отляво — в зелено. Дрехите на онези, които предвождаха върволицата, бяха по-ярки на цвят от одеждите на сподирящите ги.
— Сигурно идват от остров Толми — каза Ниилит. — Там живеят жреците на Боговете Близнаци.
… Навремето, когато Вълкодав беше още съвсем малък, в тяхното село дойде висок белобрад старец, нарекъл себе си Ученик на Близнаците, и помоли за позволение да се засели наблизо.
„Старите хора не бива да живеят сами — каза големката. — Как стана така, че си решил да заживееш като сирак?“
Пришълецът обясни, че така повелявала вярата му. Канеше се да построи в гората къщичка от клони или да прокопае над брега на Светин малка пещера. Но още на заранта го налегна кашлица и се принуди да остане в големия дом, под грижите на бабите и дечурлигата. А когато оздравя, дойде зимата и не пуснаха жреца да си върви. Бива ли в най-големите студове и виелици да изпроводиш госта си, за да го обречеш на сигурна смърт…
Вълкодав добре помнеше сбръчканите ръце, добрите очи и дългата пищна брада на стареца. Колкото бяха косъмчетата в тази брада, толкова бяха и разказите за Близнаците, скътани в паметта му. Сивите песове го слушаха с любопитство, докато запълваха с къщна шетня часовете на зимния здрач. А понякога жрецът на свой ред ги молеше да му разказват за вярата си. Веднъж помоли хлапетиите да му измайсторят кокалено писало и да обелят гладка кора за писане от брезовите дърва за огрев.
„Защо са ти тези неща?“ — попитаха го те.
„За да запиша сказанията ви“ — отвърна старецът. Къдели се бяха дянали онези листове, покрити с чуждоземни писмена? В нощта на разгрома старият мъдрец призоваваше към милосърдие, чертаеше във въздуха свещения знак и се опитваше да затули с тялото си ранените и децата. Докато някой от копоите на Човекоядеца не отсече главата му…
Вълкодав се отказа от мисълта, да разкаже тази история на Ниилит.
… Сладката кифличка все пак му приседна. А вече би трябвало да си научи урока, че след всяко погалване по настръхналата козина, кучето може да отнесе ритник. При това много здрав и болезнен.
Вълкодав бе обзет от направо осъдително благоразположение, което му попречи да разбере веднага точно с какво са заети момчетиите, които с увлечение хвърляха камъни в морето.
И чак когато от водата долетя тънкото жално скимтене, Вълкодав зажумя срещу светлината и на мига застана нащрек. Залязващото слънце заслепяваше очите му, но той все пак видя, че на десетина стъпки от кея, обсипвано с град от камъни, отчаяно се бори с водата клепоухо кутре.
По-нататък събитията протекоха по-бързо, отколкото времето за разказване. Вълкодав бутна в ръцете на Ниилит увития в парцал меч и без дума да продума, се хвърли напред. Прилепчо се задави с ябълката, изпусна я, разпери криле и се опита да излети от ръката на момичето, но за кой ли път разкъсаната ципа на крилото му попречи да осъществи намерението си. Мишлето се пльосна на дървената настилка и с пронизващи крясъци запроклина пустата си недъгавост.