Вълкодав

— Пък аз казвам, че всичко е лъжа!… — затропа с крака старият Варох. — Заповядай да донесат железата, господарке!… Да си премерим с него силите пред Боговете, както повелява вашата Правда!

— Защо не — каза боляринът, който стоеше отляво. — Нека си премерят силите, сестро. Веднага ще разберем кой е крив, че и ще ни дойде добре за разтуха.

Сестра значи, рече си Вълкодав.

— Почакай, старче — изненадващо се надигна от креслото кнесинята. — Кажете ми, мъдри боляри, сподвижници на моя баща! И вие, разсъдливи граждани! Бил ли е пленяван Жадоба, носил ли е окови?

— Не, господарке — каза боляринът, който стоеше отдясно, а оня от лявата й страна кимна в знак на съгласие.

Господарката Еленя внимателно погледна Вълкодав, който така и не разбра дали погледът й е насочен към неговото мънисто, към шията му или към Прилепчо… Смутено понечи да оправи ризата на врата си и в този миг кнесинята се обърна към него:

— Ела тук, Вълкодаве. Запретни ръкави и ми покажи китките си.

Той се доближи и развърза връзките на ръкавите си. После оголи ръце и ги изпъна напред. Ръцете му бяха кокалести, с плетеници от изпъкнали тъмни жили, покрити с мазоли, белези и петна. Малко над китките се мъдреха две широки ивици — белезите от прангите. Вълкодав най-после схвана какво има предвид мъдрата девойка. Той носеше същата следа и на врата си. От нашийника.

— Този човек не е Жадоба! — високо изрече присъдата си кнесинята Еленя и дори Варох бе принуден да си замълчи. — Ти, майсторе — обърна се тя към Варох, — нямаш причина да се караш с него. Чуй ме: направи му ножница, както сте се договорили, при това на същата цена. А ти, Вълкодаве, си в правото си да поискаш да ти бъде възмездена обидата с четвърт цена на един кон в сребро…