Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Ничи срещна пламналия поглед на момичето. Омразата в тези очи бе съкрушителна. Макар малката да се страхуваше от търкането и миенето, очите й тогава говореха, че светът въпреки всичко е прекрасно място и че самата тя е някак специална. Сега показваха изгубена невинност.
През цялото време Ничи стоеше изправена, изпънала гръб, повдигнала рамене, готова да поеме до последната капка новозародилата се омраза на момичето, поддала се на рядкото усещане, че нещо се случва.
Момичето нямаше представа, че командир Кардиф бе заел нейното място в огъня.
Когато той най—сетне притихна, Ничи извърна очи от момичето и погледна тълпата.
— Миналото минало. Сега сте част от Императорския Орден. Ако не поемете моралното задължение да помагате. Добруването на събратята си от Ордена, ще се върна.
Никой не се съмняваше в думите й. Ако имаше нещо, ето те със сигурност желаеха, то бе никога повече да не се срещнат с нея.
Изведнъж един от войниците се затътри крадешком напред с треперещи покрай тялото ръце. Очите му бяха огромни, изпълнени с болка и объркване.
— Искам те обратно, скъпа — изръмжа той с глас, който ни най—малко не подхождаше на смаяното изражение в очите му. Гласът придоби смъртоносни нотки. — Искам те веднага!
Нямаше съмнение — това бе изпълненият със смъртна ярост глас на Джаганг.
За него бе трудно да проникне в съзнанието на човек, който не е роден с дарбата. Бе впримчил войника в непоколебима хватка. Никога не би използвал простосмъртен, показвайки по този начин безсилието си, ако имаше друг начин да се добере до съзнанието на Ничи.
Тя нямаше никаква представа защо императорът така внезапно бе изгубил способността да влиза в съзнанието й. Вече й се бе случвало. Знаеше, че Джаганг скоро ще вземе нещата в свои ръце и отново ще я контролира. Трябваше просто да почака.
— Ядосан сте ми, Ваше Сиятелство?
— А ти как мислиш?
Тя сви рамене.
— След като Кадар така или иначе бе по—добър от вас в леглото, си мисля, че би трябвало да сте доволен от смъртта му.
— Връщай се веднага тук! — боботеше войникът с гласа на Джаганг. — Ясно ли е? Веднага!
Ничи се поклони.
— Но разбира се, Ваше Сиятелство.
Щом се изправи, тя измъкна дългия нож на войника от колана му и прониза с един замах мускулестото му тяло. Стисна зъби от усилието да завърти острието в двете посоки, очертавайки смъртоносна арка в червата му.
Докато очакваше каретата си, прекосяваща към нея, Ничи си помисли, че войникът едва ли е осъзнал какво става с него. Бе умрял с ужасния смях Джаганг на уста. Тъй като пътешественикът по сънища можеше да обитава единствено живо съзнание, засега следобедът се успокои.
След като каретата спря рязко в облак прах, един войник протегна ръка и отвори вратата. Ничи се качи на стълбичката и обърна глава към тълпата, придържайки се с една ръка за парапета, за да може да стои достатъчно изправена, та всички да я виждат. Русата й коса полетя в слънчевия бриз.
— Не забравяйте този ден и помнете, че животът на всички ви е бил пощаден от Джаганг Справедливия! Командирът щеше да ви избие до крак. Императорът чрез мен ви показа милостивото си сърце. Разкажете на всички за неговата милост и мъдрост и няма да имам причина да ви навестявам отново.
Тълпата замърмори, че ще изпълни заръката й.
— Ще заповядате ли да вземем с нас командира? — попита един войник.
Той, енергичният секундант на Кадар Кардиф, вече бе окачил на кръста си меча на доскорошния си господар. Подобно на зеленчуците, свежестта на чувството за вярност бързо увяхва, докато накрая се разложи и завони.
— Остави го да се опече за спомен. Всички други се връщат с мен във Феърфийлд.
— На вашите заповеди! — отвърна мъжът с поклон.
Описа кръг с ръка и заповяда на войниците да се качват по конете и да тръгват.
Ничи се наведе напред и се обърна към кочияша:
— Негово Сиятелство желае да ме види. Макар да не го спомена изрично, имам сериозни основания да смятам, че би искал да побързаш.
Ничи се настани на твърдата кожена седалка вътре, изпънала гръб върху облегалката, а кочияшът подсвирна остро и камшикът му изплющя. Екипажът скочи напред и Каретата потегли. Стиснала с ръка рамката на прозореца, я се опита да се закрепи, докато железните колелета подкачаха по твърдата, грапава земя на градския площад, Докато най—сетне излязат на пътя, където каретата влезе в обичайния си равномерен тръс. Слънцето блестеше в прозореца, лъчите му падаха върху празната скамейка насреща й. Блестящото ярко петно се измести встрани, щом каретата свърна, последвала завоя на пътя, и най—сетне се установи в скута на Ничи подобно на топло коте. Тежковъоръжени конници от двете страни, отпред и отзад на каретата препускаха, изправени на седлата си. Трополящите копита вдигаха облаци прах, примесени с тежък тътен.