Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Войниците понесоха мятащия се, изпаднал в ярост Кадар Кардиф, героя от победата при Малкия проход, към огнището. Знаеха, че Джаганг ги наблюдава през нейните очи. Имаха причина да смятат, че ако императорът бе пожелал, досега да я е прекъснал. В крайна сметка той бе пътешественик по сънищата и те неведнъж бяха виждали как Ничи и другите Сестри изпълняват всичко, което им нареди независимо колко унизително е то.
Войниците нямаше как да знаят, че по някаква причина точно в момента Джаганг няма достъп до нейното съзнание.
Дървените краища на кола изтракаха и след миг се наместиха в издълбаните за тях дупки върху двете каменни подпори отстрани на огнището. Колът се олюля под тежестта на едрото тяло, Накрая се успокои и Кадар Кардиф остана да виси с лице към огъня. Не му оставаше друго, освен да наблюдава тлеещите въглени под него.
Макар огънят да бе утихнал, не след дълго горещината на трепкащите, ниски пламъци започна да му причинява дискомфорт. Докато хората наблюдаваха сцената в мълчаливо изумление, командирът започна да се гърчи, крещеше заповеди, настояваше да го свалят, обещаваше им наказания, ако се забавят. Ругатните започнаха да отслабват, командирът трябваше да положи усилия да овладее нарастващия си ужас.
Вгледана в очите на хората от града, Ничи посочи с ръка зад гърба си:
— Ето колко безжалостен може да бъде Императорският орден: войниците му могат бавно и мъчително да опърлят до смърт свой велик командир, герой от войната, мъж, познат и уважаван надлъж и нашир, мъж, служил им предано, само и само за да ви докажат — на вас, жителите на някакъв си незначителен градец, — че няма да се поколебаят да отнемат живота на когото и да било. Нашата цел е добруването на всички и тази цел е по—важна от живота на всеки от нас поотделно. Ето ви доказателството. Все още ли продължавате да мислите, че ще се поколебаем да нараним когото и да било от вас, ако откажете да действате за постигане на общото благо?
Почти всички едновременно заклатиха глави и промърмориха:
— Не, Господарке.
Зад нея командир Кардиф продължаваше да се мята.
Все още крещеше на хората си да го свалят и да убият „ненормалната вещица“. Никой от войниците не понечи да изпълни заповедта му. Лицата им с нищо не показваха че ушите им чуват нещо. В очите им нямаше и искрица съчувствие. Знаеха, че трябва да избират между живота и смъртта, И избраха живота. Което означаваше смърт за Кадар Кардиф.
Времето течеше, а Ничи не откъсваше очи от тълпата. Командирът висеше доста над ниските пламъци, но в огнището тлееха достатъчно въглени. Тя знаеше, че поривите на вятъра от време на време променят посоката на горещите вълни и го даряват с миг облекчение. Това обаче само щеше да удължи мъките му. Жегата бе неумолима. Не заръча да донесат повече дърва. Нямаше закъде да бърза.
Хората бърчеха носове. Въздухът се изпълни с миризма на опърлени косми. Никой не смееше да се обади. С всяка изминала минута кожата по гърдите и стомаха на Кардиф ставаше все по—червена, а после потъмня. Минаха още петнадесетина минути, преди да се чуе цвърчене и накрая тъканта да се спука. Той крещеше от болка почти през цялото време. Миризмата се промени в изненадващо вкусния аромат на печено месо.
Накрая командирът го удари на молби за милост. Крещеше името й, умоляваше я да престане, искаше или да го свали от там, или да го убие бързо. Докато слушаше как повтаря името й, тя поглаждаше златната халка на устната си, виковете му привличаха вниманието й съвсем малко повече от жуженето на муха.
Плътният слой мазнина, покриващ широките му рамене, започна да се топи. Гласът му предрезгавя. Захранени от мазнината, пламъците се вдигнаха и опърлиха лицето му.
— Ничи! — Кардиф знаеше, че молбите му за милост попадат на безразлични уши. Даде воля на истинските ей чувства: — Ах ти, гадна кучко! Заслужаваш всичко, каквото съм ти сторил!
Тя небрежно хвърли поглед към подивелите му очи.
— Да, така е. Предай моите поздрави на Пазителя, Кадар.
— Сама си ги предай! Когато Джаганг разбере какво си направила, ще те разкъса парченце по парченце! Съвсем скоро ще паднеш в ръчичките на Пазителя!
Гласът му ставаше все по—треперлив и отслабващ.
Докато продължаваше спектакълът, по лицата на хората изби пот. Не бе нужно да им се казва, че от тях се очаква да останат по местата си до края на действието. Въображението на всеки от тях, ако си помислеха да не се подчинят на неизречените й заповеди, можеше да измисли наказания, за каквито дори тя не би могла да се сети. Само момчетата бяха впечатлени от забележителния спектакъл. Разменяха си разбиращи погледи. Мъчение като това бе ценен опит. Някой ден от тях сигурно щяха да излязат добри войници на Ордена — ако пораснеха.