Трите стигми на Палмър Елдрич

Озадачен, той стоеше, без да помръдва, душейки въздуха и заслушан в далечния шум на вятъра. Нищо не се беше променило, освен, че момичето беше мъртво. Защо? Какво не бе наред в разсъжденията, въз основа на които беше действал? Колкото и да бе невероятно, той грешеше.

Наведе се и включи доктор Смайл.

— Обясни ми какво става — каза той.

— Той е мъртъв тук, мистър Бълеро — обясни послушно доктор Смайл. — Но в имението си на Луната…

— Добре — прекъсна го Лео грубо. — Добре, кажи ми как да се измъкна от това място. Как да се върна на Луната, в… — Той сви рамене. — Знаеш какво имам предвид. В реалността.

— В този момент — обясни доктор Смайл — Палмър Елдрич, въпреки че е доста разтревожен и ядосан, ви инжектира венозно препарат, който да спре действието на приетия по-рано Чю-Зет. Скоро ще се върнете там.

След малко куфарчето добави:

— Естествено, понятието „скоро“ се отнася за протичането на времето в истинския свят. А тук… — куфарчето се изкиска. — Тук може да изглежда по-дълго.

— Колко дълго?

— О, може да минат и години — отвърна доктор Смайл. — Но е напълно възможно да продължи и по-кратко. Дни? Месеци? Усещането за време е субективно, така че нека да видим как ще бъде при вас. Не сте ли съгласен?

Лео седна уморено до трупа на детето, въздъхна, наведе глава така, че допря с брадичка гърдите си, и се приготви да чака.

— Аз ще ви правя компания — каза доктор Смайл. — Но се страхувам, че без вдъхващото живот присъствие на мистър Елдрич…

Лео усети, че гласът на куфарчето отслабва и става все по-бавен.

— Нищо не може да съхрани този свят — каза то тихо, — освен мистър Елдрич. Така че се страхувам, че…

Гласът млъкна.

Настана пълна тишина. Дори далечният вятър вече не се чуваше.

„Колко ще продължи това?“ — запита се Лео. И се зачуди дали ще успее да създаде нещо, както по-рано.

Жестикулирайки като вдъхновен диригент под звуците на симфония, той се опита да сътвори във въздуха пред себе си реактивно такси.

Неясните очертания на колата най-накрая се появиха, но те си оставаха нематериални, безцветни, почти прозрачни. Лео стана, приближи се до таксито и се опита да го материализира още веднъж, с всички сили. За миг то сякаш придоби цвят и форма, но после внезапно се разпадна като празна хитинова черупка. Частите му, в най-добрия случай двуизмерни, се разлетяха във всички посоки. Лео се обърна и възмутено се отдалечи. „Каква бъркотия!“ — помисли си той мрачно.

Продължаваше да върви без никаква цел. В един момент забеляза нещо в тревата, някакво мъртво същество. Приближи се предпазливо и си помисли: „Ето го последното доказателство за това, което направих.“

Подритна глюка с върха на обувката си. Обувката му влезе цялата в съществото и Лео с отвращение дръпна крака си.

Продължи да крачи нататък, пъхнал ръце в джобовете, със затворени очи. Помоли се още веднъж, но този път по различен начин. Първоначално у него се появи неясно желание, което после се избистри. „Аз ще се добера до него в реалния свят — помисли си той. — Не само както направих тук, но и там, и вестниците ще пишат за това. Не заради мен самия, не за да спася «П. П. Макети» и продажбите на Кен-Ди. Но за…“ Знаеше заради какво ще го направи. „Заради всички в Слънчевата система. Защото Палмър Елдрич е нашественик и в противен случай ние всички ще свършим по този начин, в равнината с мъртви твари, които не са нищо повече от случайни фрагменти. Това е «превъплътяването», което е обещал на Хепбърн-Гилбърт.“