Трите стигми на Палмър Елдрич

— Хей, Блау — каза той, побутвайки с истинския си лакът полусъществото до себе си. — Аз съм твой потомък. Елдрич дойде от друго пространство, но аз дойдох от друго време. Разбираш ли?

— Ъхъ — промърмори Феликс Блау.

— Виж главата ми, голямото ми чело. Аз съм балоноглав, нали? А тази кора — тя не е само отгоре, а навсякъде. Значи в моя случай терапията наистина е дала резултат. Така че не бързай да се предаваш. Вярвай в мен.

— Добре, Лео.

— Не се отделяй от мен за известно време. Ще имаме работа. Може да те гледам през чифт изкуствени Дженсънови очи, но все още ще бъда тук, вътре. Разбра ли?

— Да — отвърна Феликс Блау. — Всичко, което каза, Лео.

— „Лео“? Как можеш да продължаваш да ме наричаш „Лео“?

Феликс Блау се надигна в креслото, стиснал здраво страничните облегалки, и го погледна умолително.

— Помисли, Лео. За бога, мисли.

— О, да. — Внезапно изтрезнял, Лео кимна. Чувстваше се като наказан. — Съжалявам. Това беше временен срив. Знам какво имаш предвид, знам от какво се боиш. Но това не означава нищо.

След малко добави:

— Ще мисля, както ми каза. Няма да забравя отново.

Кимна в тържествено обещание.

Корабът летеше и наближаваше все повече и повече Земята.