Привидението от храма

— И без пари ще те заведа. Сенсан може и да не беше стока, но го уби някакъв гаден чужденец, а това не е за преглъщане.

Хамалите изръмжаха одобрително. Тя го поведе из близките улички, докато накрая спря на ъгъла на малка неугледна пресечка.

— На другия край ще видиш една стара военна барака. Войници няма отдавна, но момичетата си остана ха, с копелетата, естествено. Там в мазето ще намериш главатаря. Желая ти успех.

Уличката беше застлана с изкъртен калдъръм, къщите от двете страни бяха от дялан сив камък. Личеше си, че някога са били обитавани от заможни хора, но сега във всяка бяха наблъскани по няколко бедняшки семейства. На Ма Жун му се налагаше час по час да се навежда, за да избегне мокрото пране на бамбуковите пръти, закрепени между прозорците на горните катове. Обитателите седяха на пейките от вън, пиеха чай и шумно обсъждаха проблемите си. Жените им надничаха от горните прозорци, вслушва ха се в разговорите и подмятаха по нещо. Към края на улицата стана по-тихо, около казармената барака се мяркаха само неколцина минувачи. Дървената врата на паянтовата постройка бе затворена, иззад спуснатите капаци на прозорците не долиташе никакъв звук. Жените вътре явно отдъхваха след напрегнат нощен труд.

Когато застана пред фасадата, Ма Жун забеляза ниска тъмна врата към мазето. Наведе се и се взря в мрака. Стръмни стъпала от грубо издялани камъни се спускаха надолу.

Ма Жун слезе на площадката и в лицето го лъхна тежка миризма на отпадъци. Тъмното мазе беше широко не повече от три метра, но поне четири пъти по-дълго, по протежение на цялата фасада. Слаба светлина идваше от сводестия прозорец под таван ските греди, почти на равнището на улицата. В дъно то върху ниска дървена масичка мъждукаше свещ. Нямаше нищо друго освен едно бамбуково столче. Не се виждаше жив човек. Ма Жун тръгна към свещта и забеляза, че тук-там по плесенясалата каменна сте на се стича влага.

— Стой, не мърдай! — изпищя писклив глас току над главата му.

Той отскочи и се огледа. Пред железните решетки на прозореца смътно се очертаваше малък тъмен силует. Ма Жун пристъпи нататък и едва сега различи едно съвсем дребно старче, седнало със скръстени крака в нишата под свода. Напълно плешивото му теме, дългият клюнест нос и мършавата шия, подаваща се от купчината дрипи, му придаваха удивителна прилика с лешояд, готов да се спусне върху жертвата си. В ръцете си държеше тояжка със зловеща на вид метална кука в края. Две пламтящи кривогледи очички се взираха в Ма Жун.

— Недей! — извика предупредително той. — Дошъл съм да говоря с главатаря. Трябва да се посъветвам с него.

— Пусни го да мине, Криво око! — проехтя басов глас откъм дъното на мазето. — Някои си вадят хляба с даване на съвети.