Супернеудачница
- Автор: Калинина Дарья Александровна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Кръстанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Супернеудачница». Краткое содержание книги:
Случайното запознанство на скромната Лиза с необикновената Мариша, която е нейна пълна противоположност, става причина да се разбулят много тайни и мистерии от миналото, настоящето и… бъдещето на Лиза.
Мариша не може да остане равнодушна към нещастието на новата си приятелка и тъй като е частен детектив се заема с разследване на поредния криминален случай. В крайна сметка се оказва, че й се налага да спасява от неизбежна гибел не едно бедно момиче, а много богата наследница. А убиецът, който така настървено преследва Лиза, всъщност е…
— Да не би да си я обидила? — предположи Анюта.
— Да се е лишила по твоя вина от нещо ценно?
— От мъж, любовник, баща или…
— Или от жилище!
Но Лиза клатеше отрицателно глава на всички хипотези.
— И ти никога по-рано не си чувала това име?
— Името. Името може да се смени. Изпречвала ли се е на пътя ти рижава и разкошна жена?
Лиза се напрегна, но си спомни само за една рижава лелка, своята родна леля — Верунчик.
— Между другото, така и не се обадих на Верунчик! Може би тя иска да ми каже нещо важно!
Но Анюта и Мариша дружно й заявиха, че Верунчик ще почака. Не им беше до нея точно сега.
— Трябва да отидем на гости при тази Емилия — категорично реши Мариша. — Там на място ще разбереш познаваш ли я или не.
Лиза вдигна рамене:
— И къде ще отидем? Знаем само номера на колата й.
— Знаем номера, ще узнаем и адреса на собственичката на колата. Как успяхме да намерим Анюта!
Но с Емилия работата се оказа доста по-сложна. Започна се с това, че записаният в паметта на Анюта черен „Лексус“ принадлежеше не на конкретно лице, а на някаква фирма „Последен път“. Това, както подсказваше и самото име, се оказа погребална агенция, но специализирана предимно в луксозни погребения. Гробове с климатик, вградена спътникова връзка или плазмен телевизор. Облекла от най-добрите моделиери, обувки от естествена кожа, стилисти, фризьори и даже бижутери за драгоценните покойници.
Всичко това много им напомняше погребенията на дивите номади, когато в гроба на умрелия вожд на племето са поставяли неговия кон, най-хубавата му и любима жена, а понякога дори и няколко от неговите жени и робини, както и здрави роби, злато, скъпи дрехи и предмети. Правели така, за да може и на онзи свят покойникът да не е лишен от нищо.
— Излиза, че в своето развитие ние се движим в кръг. Цялата наша цивилизованост е само на повърхността. Копни по-надълбоко и — ние сме същите езичници, каквито сме били и преди.
— На хората им харесва да вярват, че покойникът може да отнесе със себе си поне нещо от това, което е притежавал приживе. Това изглежда оптимистично.
Както се оказа, в „Последен път“ не изпитваха недостиг на клиенти. Учудващо, откъде в техния град имаше толкова богати хора, желаещи да вземат със себе си в гроба спътников телефон, неголяма душ кабина и най-мощен компютър с качени всякакви игри. Всичките тези неща, както и много други, се предлагаха на клиентите на „Последен път“, което момичетата успяха да научат от пресаташето на фирмата. За стойността на подобни услуги беше по-добре и да не питат. За всеки нормален човек те можеха да костват сърдечен пристъп. А после, току-виж и в „последен път“, без какъвто и да било телевизор, а в най-обикновен чамов ковчег.
— Често ли Ви поръчват душ кабини? — заинтересува се Мариша от един от мениджърите.
— Рядко. Два или три пъти са поръчвали, доколкото си спомням.
— Ама наистина ли поставяте душа под земята?
— А как иначе?! — възмути се младият човек. — При нас всичко е коректно, няма никаква измама.
Потресаващо! Самият офис беше обзаведен с изключителен разкош. Черно дърво, позлата, лак, мрамор и навсякъде живи цветя — бели рози, орхидеи, лалета и всякакви други, имената, на които момичетата не знаеха.
— Вие също ли имате някакви по-особени желания? — попита младият човек, видимо приел момичетата за бъдещи клиентки.
Какво пък, имаха покойник. Само че, едва ли и най-скромното погребение в тази фирма беше по джоба на Виталик. Впрочем… Нали той тук е имал свой човек. Емилия. И момичетата попитаха за нея.
— Емилия? — изненада се младият човек. — Но… Но Емилия Лвовна никога не приема клиентите лично.
— При нас случаят е по-особен.
— Никога! Никакви изключения! Тя няма да ви приеме.
— Съобщете й, че е починал Виталик.
— Уви — разтвори ръце младият човек. — Все едно, няма да ви приеме.
— Кажете й, кажете й — настояваше Анюта. — Сигурна съм, че щом чуе за кого става въпрос, тя ще се появи на минутата и ще организира всичко по най-добрия начин.
Мариша добави:
— Ако не дойде, нека поне да се засрами.
Младият човек отрицателно поклати глава и каза:
— Боя се, че не ме разбрахте правилно. Не мога да предам молбата ви на госпожа Голубкова, защото в момента тя не е в офиса.
— Тогава й позвънете по телефона.
— Това също е невъзможно.
— Настояваме.
— Не мога! Госпожа Голубкова не вдига слушалката. Ние й звъним цяла сутрин, но напразно. Провали се и една важна среща с група корпоративни клиенти. Заради това Емилия Лвовна може да си има големи неприятности със собственика.