Обвинението

— Беше свикнал да будувам до среднощ и да работя. Оная вечер заспа, докато четеше в леглото. Това бе нещо обичайно, знак за мен, че сега вече мога да разполагам с времето си. Копнея за тишина, за пълна самота, когато останалият свят спи непробудно и не иска нищо от мен.

— Винаги ли си имала тази потребност?

— Винаги — потвърждавам аз. — Тогава се чувствам жива. Когато съм съвсем сама, съм в мир със себе си. Имам потребност от това време. Длъжна съм да го имам.

— Какво се случи оная вечер? — интересува се тя.

— Станах, взех книгата от ръцете на Бентън и изгасих лампата — отвръщам.

— Той какво четеше?

Въпросът ме сварва неподготвена. Трябва да помисля. Не помня добре, но ми се струва, че четеше за Джеймстаун, първото постоянно селище на англичаните, преселили се в Америка, на по-малко от час път с кола от Ричмънд. Интересуваше се много от история, тя бе първата му специалност, наред с психологията, после любопитството му към Джеймстаун съвсем се разпали, когато археолозите започнаха разкопки и откриха първоначалното укрепление. В съзнанието ми малко по малко изникват подробностите: книгата, която Бентън четеше в леглото, бе сборник разкази, повечето писани от Джон Смит4. Не се сещам за заглавието, обяснявам на Ана. Томчето сигурно още е някъде в къщата — заболява ме при мисълта, че някой ден мога да се натъкна случайно на него. Продължавам с разказа си.

— Излязох от спалнята, затворих тихо вратата и отидох в кабинета — казвам. — Както знаеш, при аутопсия изрязвам части от всеки орган, а понякога и от раните. Тъканта отива в хистологията, там подготвят предметни стъкла, които трябва да обработя. Обикновено ги нося у дома и от полицията ме разпитваха защо. Колкото и да е странно, онова, с което се занимавам, изглежда делнично и безспорно до мига, в който другите проявят интерес към него. Чак тогава си давам сметка, че не живея като всички останали.

— Защо според теб от полицията са те разпитвали за стъклата, които държиш вкъщи? — подмята Ана.

— Защото искаха да знаят всичко.

Връщам се към разказа за Бентън, описвам как съм седяла в кабинета, надвесена над микроскопа и залисана по тежките неврони с цвят на метал, които приличат на гъмжило еднооки моравозлатисти твари с пипалца. Усетих, че има още някой в стаята, обърнах се и видях, че Бентън стои на прага с лице, озарено от странно зловещо сияние, наподобяващо заревото, преди да удари гръм.

„Сън ли не те лови?“ — пита той заядливо и жлъчно и аз направо не мога да го позная. Изтиквам стола от мощния микроскоп „Никон“. „Стига да можеше да научиш тая чудесия да се чука, изобщо нямаше да ти трябвам“ — тросва се Бентън и очите му пламтят с ярката ярост на клетките, които допреди малко съм разглеждала. Облечен е само по долнището на пижамата, лицето му е бледо в мъждивата светлина на нощната лампа върху писалището, гърдите му лъщят от потта, по ръцете му са изпъкнали вени, усукани като върви, сребристата му коса се е слепнала за челото. Попитах го какво го прихваща, а той забучи пръст в гърдите ми и нареди да съм се връщала в леглото. На това място Ана ме прекъсва: