Обвинението

От начина, по който е зяпнала Бъргър, разбирам, че й се възхищава на външността и ума. Продължава да я гледа прехласната и да я поздравява. Не пести похвалите. Всъщност флиртува. Флиртува, моля ви се, с моята прокурорка, пратена специално, за да ме разследва.

— Трябва да се връщам в Ню Йорк — обяснява ми Бъргър. — Нали не сте забравили тежкото следствие там? — напомня ми тя за Сюзан Плес. — Чака ме много работа. Кога ще ви е възможно да дойдете, за да прегледаме отново случая на Сюзан? — пита ме, този път, струва ми се, не на шега.

— Върви, върви! — подканя Марино в омачкания си тъмносин костюм и широката, възкъса червена вратовръзка. По лицето му се мярва тъга. — Върви в Ню Йорк, докторке. Веднага. Поне засега няма какво да правиш тук. Нека данданията поутихне малко.

Не казвам нищо, но Марино е прав. Сякаш съм изгубила дар слово.

— Обичате ли хеликоптерите? — пита Луси Бъргър.

— И с топ не могат да ме качат на такава страхотия — намесва се благо-благо Ана. — Във физиката не съществува закон, който да обяснява как така летят. Нито един.

— Бре, да му се не види! Във физиката няма и закон, който да обяснява защо летят и земните пчели — възразява добродушно Луси. — Уж са такива едни дебелички, с къси крилца, пък жужат ли, жужат: бзззз!

Тя размахва като луда ръце, върти ги, все едно е политнала земна пчела.

— Ама ти какво, пак ли си се надрусала? — гледа Марино укорително към Луси.

Тя ме прегръща и всички излизаме от помещението за свидетели. Стиснала чантата, Бъргър вече е отишла сама при асансьора. Стрелката за надолу светва и вратите се отварят. Отвътре излизат свъсени хора, дошли за съдния си ден или да позяпат как някой друг изживява този ад. Бъргър държи вратата, докато ние с Марино, Луси и Ана се качваме. Репортерите са в пълна бойна готовност и ме причакват, но дори не си правят труда да приближат, когато клатя глава, за да им покажа, че нямам какво да им съобщя и да ме оставят на мира. Не знаят какво се е случило току-що на заседанието на разширения състав. Светът също не знае. Журналистите не бяха допуснати в съдебната зала, макар и очевидно да са надушили, че съм призована за днес. Отново е изтекла информация. И тепърва ще има да изтича, сигурна съм. Чудо голямо! Все пак си давам сметка, че Марино е прав, като настоява да се махна от града — поне за малко. Докато асансьорът слиза надолу, се вкисвам все повече. На първия етаж се разклащаме и спираме. Изправена съм лице в лице с действителността и взимам решение.