Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Всичко това вече го нямаше.
„Но никога няма да бъде забравено, приятелю.“
Освободи раницата и се върна при стената, където чакаше Ерин. Не искаше тя да остава сама със свещеника. Не знаеше какво може да направи онзи тип. Свещеникът бе пълен с тайни, които бяха стрували живота на хората му. Какво щеше да направи Корза за запазването им, след като се измъкнат от този затвор?
Каквото и да беше замислил, планината вероятно щеше да ги смаже преди това. Джордан забързано отвори раницата. Като сапьор на екипа, Маккей носеше експлозиви, предназначени първоначално за взривяването на контейнери и неутрализирането на остатъчния газ. Преди, когато си мислеха, че си имат работа с нещо просто, като терористи например.
Работеше бързо, пъхаше капсул-детонаторите в блокчетата С-4. Маккей щеше да се справи по-сръчно, но Джордан пропъди болезнената мисъл от главата си, неспособен да погледне загубата открито. Щеше да го направи после. Ако има после.
Оформи и свърза зарядите, като правеше последни сметки наум и в същото време държеше под око Ерин, която разговаряше със свещеника.
— Момичето — рече тя и посочи към детето на стената. — Нима искате да кажете, че е била на две хиляди години, когато е умряла?
Гласът на Корза бе толкова тих, че Джордан трябваше да напрегне слух, за да чуе отговора му.
— Тя беше стригой. Затворена тук, за да пази книгата. Задача, която е изпълнявала, докато сребърните стрели не са сложили край на живота ѝ.
Докато работеше, Джордан си представи как са се развили страховитите събития: нацистите отварят саркофага, откриват малкото момиче още живо в проклетия ковчег и я заковават за стената с дъжд от сребърни стрели. Спомни си смачкания противогаз край входа на гробницата. Явно нацистите са знаели какво ще открият тук. Очаквали са да попаднат на момичето и на отровния газ.
Ерин продължаваше да пита, явно търсеше някакъв начин да разбере всичко това, да го постави в смислена научна рамка.
— Значи църквата е използвала горкото момиче. Принудила го е да бъде стражево куче цели две хилядолетия?
— Не е била момиче и е спяла, запазена в светото вино, в което е била потопена. — Гласът на Корза се сниши до болезнен шепот. — Въпреки това вие сте права. Не всички са били съгласни с подобно жестоко решение. Нямало е единодушие дори за избора на това проклето място. Казано е, че апостол Петър е избрал тази планина и трагичния момент, за да свърже кървавата жертва на еврейските мъченици с гробницата, да използва този черен покров, за да защити съкровището.
— Чакайте малко — насмешливо рече Ерин. — Апостол Петър... Тоест свети Петър? Да не искате да кажете, че той е наредил книгата да бъде донесена тук по време на обсадата на крепостта?
— Не. Петър сам е донесъл книгата тук. — Пръстите на свещеника се заиграха с броеницата. — Съпровождан само от онези, на които е имал най-голямо доверие.
Джордан подозираше, че свещеникът не би трябвало да им разказва тези неща.
— Това е невъзможно — възрази Ерин. — Петър е бил разпнат по времето на Нерон. Около три години преди падането на Масада.
Корза се извърна.
— Историята невинаги се записва точно — тихо рече той.
При този загадъчен отговор Джордан приключи с подготовката. Стана и вдигна безжичния детонатор. Ерин го погледна въпросително.
Искаше му се да имаше по-утешителни думи.
— Или ще подейства... или ще убия всички ни.
11.
Седнал в болничното легло, Томи докосна стърчащия от гърдите му абокат. Направи го машинално, не от любопитство. Знаеше защо сестрата го беше сложила там. Бяха му го поставяли и преди. След толкова много кръвни проби се страхуваха да не разкъсат някоя вена.
Лекарката — слаба жена с остри скули, маслинено-зелена престилка и мрачна физиономия — не си беше направила труда да му каже името си, което беше странно. Обикновено докторите задължително се представяха и очакваха да ги запомниш. Тази обаче се държеше така, сякаш искаше да бъде забравена.
Момчето се надигна под тънкото бархетно одеяло и се огледа. Помещението приличаше на обикновена болнична стая — моторизирано легло, системи, вкарващи кой знае какво в кръвта му, маса със зелена пластмасова гарафа и чаша.
Направи му впечатление, че на стената няма телевизор — не че би разбрал каквото и да било от израелските канали. Но след прекараните по болници месеци знаеше, че познатото движение на светещия екран действа успокояващо.
Нямаше какво друго да прави, така че стана от леглото и помъкна стойката на системата към прозореца. Линолеумът беше студен под босите му крака. Навън имаше само осветена от луната пустиня, безкрайна шир от камъни и храсти. Отвъд паркинга не се виждаше никаква изкуствена светлина. Израелците го бяха замъкнали насред нищото.