Двойникът на нинджата (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойникът на нинджата (Част II)». Краткое содержание книги:
На фона на една изключителна, наситена с напрежение международна интрига двамата врагове отново се изправят един срещу друг…
Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка.
От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й.
— Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали?
Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост.
— Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с вашите?
— Какво? — изгледа го с недоумение тя.
— Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда?
— Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение…
— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена?
— Престанете!
— Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която…
— Казах ви да престанете! — извика тя.
— … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос?
— Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото.
В следващия миг рязко отскочи назад, блъсна се в лавиците, пред краката й паднаха няколко книги. Олюля се, успя да запази равновесие и се втренчи в лицето му. Гледаше го така, сякаш пред очите й пламтеше огънят на ада.
— Какво правя, Господи?! — прошепнаха едва чуто устните й. — Нима се влюбвам в теб?! Дала съм клетва никога да не дарявам чувствата си на мъж! Клетва пред…
Никълъс долови странното потрепване на съзнанието й и изведнъж застана нащрек.
— Да не би да имаш гости? — попита той и тръгна към вратата на спалнята. — Може би някой от редовните ти клиенти… — Отвори вратата и замръзна на място. Пред него стоеше стройна бяла жена с блестящи синьо-зелени очи, в които се отразяваше мъдростта на цялата Вселена. Хладни, умни, някак състрадателни… Беше някъде около четиридесетте, фантастично красива. За такива жени бленуват хиляди мъже, но малцина имат късмета да ги притежават… В подобен вид красота се съдържа нещо крехко и неуловимо… Нещо, което не принадлежи на грубия материален свят.
Беше облечена в скромно черно костюмче, ръцете й стискаха чантичка от черна кожа. Усмивката й беше умопомрачителна. Не, тази жена определено не можеше да бъде клиент…
— Здравейте — протегна ръка тя. — Аз съм сестра Мери-Роуз.
— Никълъс Линеър — пое ръката й той. Дланта й беше суха и твърда, усещаше се наличието на мазоли. Той ясно почувства физическата сила на тази жена, примесена по неотразим начин с душевното й излъчване.
Тя кимна и освободи ръката си. Едва сега очите му попаднаха на изящното, ръчно направено разпятие, което висеше на шията й, окачено на тънка златна верижка.
— Срещали ли сме се някъде?
Сестра Мери-Роуз мълчаливо насочи в лицето му невероятните си синьо-зелени очи.
— Мери-Роуз… — нервно се обади Хонико.
— Всичко е наред, Хонико-сан — отвърна на превъзходен японски монахинята. — Не мога да крия вечно присъствието си тук. Трябва да се залавям за работа…
— Каква по-точно? — полюбопитства Никълъс.
— Божа работа.
Сестрата мина покрай него и се насочи към дневната. Лъхна го розов аромат. Нима монахините се парфюмират, неволно се запита той.
— Мери-Роуз е Светата майка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“ — поясни Хонико. — В Астория, Куинс.
— Това е чак на другия край на света — отбеляза Никълъс. — Нали така, майко?
— Господин Линеър, аз съм глава на ордена на Дона ди Пиаве — съобщи с равен глас Мери-Роуз. — Чувал ли сте за него?