Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
„Не очаквай нищо и…“
Само че едва ли ще могат да се крият дълго. Не и от някого като Хенд.
„Не…“
„Тази проклета война.“
И тогава видях Матиас Хенд, който си проправяше път през тълпата, с познатата вяла усмивка и изписано на лицето решение. Над главата му марсианският пилон замига и оранжевите цифри отдолу спряха да се менят. Сто двайсет и три хиляди и седемстотин стаба.
Продадено.
10.
Дангрек.
Брегът се отдръпваше навътре от леденостудения зелен океан — обветрени гранитни скали, покрити със зеленикава растителност и отделни петна от скупчени дървета. На по-малко от километър навътре в сушата вече се издигаха стръмни и високи върхове, оформящи една от най-древните планински вериги на планетата. Късното следобедно слънце обагряше в бронзово краищата на легналите на хоризонта облаци.
Откъм океана подухна слаб ветрец, който погали лицата ни. Шнайдер погледна настръхналите косми по ръцете си и се намръщи. Носеше фланелка с къси ръкави и рисунка на Лапиний отпред, която бе купил същата сутрин.
— Очаквах да е по-студено — промърмори той.
— Аз пък очаквах да е покрито с мъртви командоси на Клина — заобиколих го и спрях до Матиас, който бе пъхнал ръце в джобовете на официалния си костюм и разглеждаше небето, сякаш очакваше дъжд. — Това е от архивите, нали? Запис без осъвременяване в реално време?
— Поне засега. — Хенд сведе поглед към мен. — По-точно, виждаме проекция на армейски Изкуствен интелект. Все още не сме получили сведения от синоптичното наблюдение. Картината е необработена, но на първо време става.
Той се обърна към Таня Вардани, която бе втренчила очи в противоположна посока. Жената кимна, без да се обръща към нас.
— Ще свърши работа — рече. — Предполагам, че армейските ИИ не пропускат много.
— В такъв случай ще можете да ни покажете онова, което търсим.
Настъпи продължителна тишина. Ако не бях приложил онази оздравителна техника на Вардани, сега щях да си помисля, че нещо с ума й не е наред. Но тя се обърна и ни изгледа спокойно.
— Да. — Нова пауза. — Разбира се. От тук.
Отправи се с дълги крачки по склона на хълма, а вятърът развяваше пешовете на сакото й. Разменихме погледи с Хенд, който повдигна безупречно скроените рамене на своя костюм и направи елегантен жест в смисъл на „след вас, моля“. Шнайдер вече бе последвал археоложката, така че ние се озовахме зад него. Оставих Хенд да води и тръгнах подире му, като се забавлявах да го гледам как се пързаля с крайно неподходящите си за ходене на открито паркетни обувки.
На стотина метра пред нас Вардани бе открила една тясна, животинска пътека и се спускаше по нея към брега. Вятърът от време на време се усилваше и превиваше жилавите треви по склоновете. Далеч навътре в морето завесата от облаци бавно се разтваряше.
Изпитвах известни затруднения да свържа картината със спомена ми от последния път, когато бях в Северен край. Пейзажът беше същият на хиляди километри в двете посоки на брега, но аз го помнех изцапан с кръв и смазочна течност от разбитите хидравлични системи на тежките военни машини. Помнех зейналите гранитни рани в разкъсаните хълмове, небето, от което се сипеше шрапнелен и картечен огън. Спомнях си писъците.
Прехвърлихме невисокото било и спряхме, загледани в неравния скалист бряг, който ту щръкваше навътре в морето, ту се отдръпваше назад. Между тези закривени пръсти от суша се мяркаха белезникави полумесеци на пясъчни заливчета. Още по-нататък се виждаха малки островчета и крайбрежни рифове, които караха водата да се покрива с пяна. Брегът постепенно се издигаше и завиваше на изток, където…
Спрях и присвих очи. Отвъд далечния, източен край на брега тъканта на виртуалността сякаш се беше износила и под нея се показваха разфокусирани сиви петна. На неравни интервали зад тях проблясваше някакво червеникаво сияние.
— Хенд? Какво е това?
— Това ли? — той погледна, накъдето сочех. — А, това ли? Сива зона.