Училище за лоши момичета

— Извинете ме, госпожице, какво си мислите, че правите?

Изумително ниска, пълна жена с бяло руса коса и кожено вталено яке ме гледаше с ледено изражение и скръстени пред гърдите ръце. Предполагам, че беше някоя от тукашните надзирателки или пък някоя учителка, само че изглеждаше странно някой от преподавателите да си позволи да обуе дванадесет сантиметрови яркорозови обувки на ток.

— Днес е първият ми ден — казах аз, — и никой не ми каза какво трябва да правя.

— Едва ли — отвърна тя, продължавайки да ме гледа изпитателно.

Зяпнах я в отговор, чудейки се както ли точно очаква да чуе.

— Кажи истината — изкомандва тя.

— Това е истината. Преди няколко часа ме преместиха от старата сграда.

— Казаха ми, че няма да изпращат никой повече тук. Златната група вече е затворена.

— Не знам какво да ви отговоря, освен че със сигурност трябва да бъда тук. Ето, гледайте — извадих смачканият си график от джоба си и й го подадох. С лека неприязън, предполагам. Не обичах да ми държат подобен тон.

Тя впи очи в листа хартия с нещо подобно на подозрително вълнение.

— Ще се наложи да си поговоря с д-р Спайсър — каза тя. — Ти не трябва да си тук. Не искам да влияеш зле на останалите ми момичета.

— Моля?

Тя поклати остро глава и като ме игнорира, тръгна надолу по коридора. Щом стигна до края му, се обърна и ме погледна.

— Идвай — изграчи тя като щракна с пръсти, все едно й бях домашен любимец.

Последвах я, стискайки нещата си силно в ръце. Скрит някъде из страниците на учебника ми по история, средният ми пръст сочеше към гърба й. Тя ме заведе до административните офиси, които помнех от първия си ден тук, и ме заключи в една от стаите. Все едно преживях всичко наново. Седнах на пода и прегърнах коленете си, взирайки се в малкото квадратно прозорче на вратата. Видях д-р Спайсър да се появява и макар да не чувах добре през вратата, ми стана ясно, че води сериозен спор с жената с розовите обувки. Накрая и двете изчезнаха от погледа ми. Поседях така известно време, но нищо не се случваше. Започнах да се притеснявам, че са ме забравили. Доближих се до вратата и почуках силно. Нищо не се случи. Повъртях се още известно време в стаята, мислейки си колко ми е омръзнало да бъда заключвана къде ли не. Все пак, тук беше къде-къде по-добре от мръсното мазе в подземието. Накрая вратата се отвори и пред мен застана ужасната жена с кисела физиономия на лицето си.