Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
Робърт се усмихна.
— Онова, което удовлетворява един неопитен младеж на шестнайсет години, не може да задържи един мъж, който е бил принуден да погледне отблизо този живот, да разбере кое му е наистина скъпо, и да започне отново от самото дъно. По времето, когато излязох от Тауър, бракът ми беше приключил. Унизителното отношение на мащехата й спрямо мен, докато тя стоеше и гледаше, само затвърди края. Лейди Робсарт ме докара до най-ниското възможно ниво на унижението. Не можах да простя на Ейми, че стоеше и гледаше това. Не можах да й простя, че не застана на моя страна. Щях да я обичам по-истински и по-силно, ако бяхме излезли от онази къща заедно и се бяхме изправили пред бедите и трудностите. Но тя си седеше на малкото столче до огнището и от време на време, когато вдигнеше поглед от ризите, които поръбваше, ми напомняше, че Бог ни заповядва да почитаме баща си и майка си, и че сме напълно зависими от фамилията Робсарт.
Той замлъкна насред изречението, с лице, потъмняло от спомена за гнева. Елизабет слушаше, прикривайки насладата си.
— И тъй… заминах да се бия в Ниските земи и мислех, че в тази война ще си създам име и ще натрупам състояние. — Той се изсмя кратко. — Това беше последният ми миг на суета — каза той. — Изгубих брат си, изгубих и по-голямата част от войската си, и изгубих Кале. Завърнах се у дома като един много смирен и унижен човек.
— А тя беше ли мила към вас?
— Именно тогава тя реши, че трябва да бъда водач на волски впряг — каза той горчиво. — Лейди Робсарт ми нареди да работя на полето.
— Не може да бъде!
— Искаше да ме види повален на колене. Онази нощ напуснах къщата и отсядах в двора или при приятели, готови да ме подслонят. Бракът ми беше приключил. В сърцето си бях свободен човек.
— Свободен човек? — попита тя с много тих глас. — Бихте се нарекъл „свободен човек“?
— Да — каза той твърдо. — Свободен съм отново да обичам, и този път няма да приема нищо, освен най-доброто. Няма да позволя монетата от обикновен метал да обезсили златото.
— Наистина — каза Елизабет, с внезапно хладен тон, отдръпвайки се бързо от опасната интимност. Обърна се и повика с жест придворната дама да пристъпи напред. — Сега ще взема шала — каза тя. — Можете да ни придружите.
Вървяха мълчаливо, докато Елизабет попиваше в съзнанието си онова, което й беше казал, отсявайки подкрепената с доказателства истина от ласкателствата. Не беше такава глупачка, че да вярва на думата на един женен мъж. До нея Дъдли премисляше онова, което бе казал, решително пренебрегвайки едно неловко чувство за нелоялност към Ейми, чиято любов — той знаеше това — беше по-предана и по-силна, отколкото той решаваше да опише. Разбира се, напълно бе отрекъл любовта, която още хранеше към нея.
Сесил, сър Франсис Нолис и младият чичо на кралицата, двайсет и тригодишният Томас Хауърд, херцог на Норфолк, бяха доближили глави и се съвещаваха в усамотената прозоречна ниша на приемната: зад тях безделничеха придворните на кралицата — бъбреха, заговорничеха, флиртуваха. Кралицата, седнала на трона си, разговаряше с испанския посланик на безупречен испански. Сесил, наострил едно ухо да долови всяка опасност от този кът, въпреки всичко слушаше много внимателно сър Франсис.
— Трябва да намерим начин да претърсваме всички, преди да се явят пред кралицата, дори придворните.
— Ще нанесем големи оскърбления — възпротиви се херцогът. — А и заплахата със сигурност идва от обикновените хора.
— Идва от всеки убеден папист — каза Сесил рязко. — Когато бъде обнародвано, изявлението на папата ще превърне кралицата в жертвен агнец, каквато не е била никога преди.
— Тя вече не може да се храни пред публика — каза замислено сър Франсис. — Ще трябва да отказваме на хората позволение да идват и да я гледат как се храни.
Сесил се поколеба. Достъпът до монарха, или дори до великите лордове в техните зали, беше част от естествения порядък, начинът, по който винаги се бяха правили нещата. Ако това бъдеше променено, то дворът щеше да даде съвсем ясен сигнал на хората, че вече им няма доверие, и че се оттегля зад заключени врати.
— Ще изглежда странно — каза той неохотно.
— И едва ли ще може да се появява вече на публични шествия — каза сър Франсис. — Как може да стане това?
Преди Сесил да успее да го спре, сър Франсис повика с жест Робърт Дъдли, който се извини на групата около себе си и се запъти към тях.