Любовникът на девицата

— Несъмнено е бил! — възкликна тя. — Синът на херцога на Нортъмбърланд да вземе момиче, което никога не е стъпвало в двора, което едва може да си напише името, и което, в момента, когато съпругът й изпадна в беда, не правеше нищо, освен да си стои у дома и да плаче!

— Доста подробна трябва да е била тази незначителна мълва, която е стигнала до ушите ви — отбеляза Робърт. — Изглежда, знаете цялата история на брака ми.

Виновният кикот на Елизабет бе прекъснат рязко, когато придворната дама се появи зад тях.

— Ваша светлост, донесох ви шал.

— Не съм искала — каза Елизабет, изненадана. Тя се обърна отново към Робърт: — Да, разбира се. Чувах да се говори за женитбата ви. И за това що за жена е съпругата ви. Но го бях забравила.

Той се поклони: усмивката напираше да се появи върху устните му:

— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?

— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.

— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.

После, ако трябва да кажа истината, когато бях в Тауър и тръпнех в ужас за живота си, отвикнах изобщо да мисля за нея. Тя ме посети един-два пъти, когато и съпругите на братята ми ги посещаваха, но не ми носеше утеха. Имах чувството, че слушам за някакъв друг свят: разказваше ми за реколтата от сено и за овцете, и за препирните със слугините. Просто имах чувството — погрешно, сигурен съм — че тя сякаш ме дразни, показвайки ми, че светът си върви и без мен. Звучеше така, сякаш беше по-щастлива без мен. Беше се върнала в къщата на баща си, беше свободна от петното на позора, сполетял моята фамилия, беше подхванала отново живота от детството си и почти ми се струваше, че предпочита да съм затворен на сигурно място, където не мога да се забъркам в неприятности. Би предпочела да съм затворник, отколкото изтъкнат човек в двора и син на най-изтъкнатия придворен.