Убиец

— По какъв повод?

Очите на Айзък блестяха.

— Просто така. Защото те обичам.

Емили стисна силно устни, разкъсвана от чувства. Досега никой, с когото беше излизала, не й беше подарявал нищо.

— И аз те обичам — каза тя и сложи пръстена на показалеца си, където прилягаше най-добре. Не можеше да спре да мисли за онова, което се беше случило между тях предишния ден. Усещането беше толкова нереално… но едновременно с това чудесно — напълно отвличаше мислите й от завръщането на А. През целия ден в училище тя се криеше в тоалетната и се оглеждаше в огледалото, търсейки промени. Но от другата страна я гледаше все същата Емили, с все същите лунички, същите големи кафяви очи и леко чип нос. Не спираше да търси някакъв специален блясък или многозначителна усмивка, нещо, което да потвърди промяната. Искаше й се да сграбчи Айзък за раменете, да го целуне силно и да прошепне в ухото му, че иска да го направят отново. Скоро.

Силен трясък в кухнята пръсна мислите й на хиляди парченца. Естествено, че нямаше да се осмели да го каже на Айзък сега. Не и когато родителите му са тук.

Айзък взе приборите от ръцете й и започна да ги подрежда на масата — лъжиците до ножовете от дясно, вилиците са вляво.

— Изглеждаш ми притеснена — каза той. — Не се тревожи. Казах им да не споменават случая на Али.

— Благодаря — опита се да се усмихне Емили. Любопитните въпроси по случая на Али бяха най-малкият й проблем — повече се притесняваше какво точно беше чула госпожа Колбърт предишната вечер. Когато се появи на вратата им, майката на Айзък я поздрави хладно, сякаш въобще не се радваше да я види. И когато преди секунди Емили излезе от тоалетната, тя можеше да се закълне, че госпожа Колбърт я гледаше осъдително, сякаш беше решила, че Емили е забравила да си измие ръцете.

Тя хукна към кухнята, за да помогне на майката на Айзък да пренесе печеното телешко и касеролите с броколи, картофено пюре с чесън и хлебчета на масата в трапезарията. Господин Колбърт връхлетя в стаята, разхлабвайки вратовръзката си. След като семейството каза молитва, госпожа Колбърт побутна печеното към Емили и за пръв път я погледна право в очите.

— Ето, скъпа. — Ъглите на устата й леко се повдигнаха. — Обичаш месо, нали?

Емили примигна. Само така ли й се струваше, или това изречение преливаше от… намеци? Тя погледна към Айзък, за да види реакцията му, но той невинно си вземаше хлебче от панера.

— Ъ-ъ-ъ, благодаря — отвърна тя и притегли чинията към себе си. Тя обичаше месо. От онова, което, ъ-ъ-ъ… се яде.

— И така, Емили. — Господин Колбърт заби голямата лъжица в купата с картофено пюре. — Разпитах някои от моите работници. Изглежда си доста известна.