Наследство

— Намираш това за смешно?

— Е, за гилдията така несъмнено е по-добре — отвърна Дризт, за още по-голямо учудване на Риджис. — Ентрери го бива много повече от теб в подлите машинации на окаяния Калимпорт.

— Мислех си, че ти… — започна Риджис. — Имам предвид, не искаш ли да отидеш и да…

— Да убия Ентрери? — довърши Дризт вместо него и отново се засмя тихичко. — Моят двубой с него приключи — добави той, когато нетърпеливото кимване на полуръста потвърди предположението му.

— Ала Ентрери може би не мисли така — мрачно рече полуръстът.

Дризт сви рамене… и забеляза, че безгрижното му отношение сериозно разтревожи Риджис.

— Докато си стои на юг, Ентрери изобщо не ме интересува — тонът на Риджис съвсем ясно даваше да се разбере, че това му се струва малко вероятно.

Кой знае, навярно именно заради това полуръстът не се бе осмелил да остане в горните нива по време на битката с гоблините, помисли си Дризт. Може би Риджис се боеше, че Ентрери ще се промъкне в Митрил Хол. Ако убиецът го откриеше заедно с Дризт, много вероятно бе първо да нападне елфа.

— Ти го рани — продължи Риджис. — Когато се бихте, имам предвид. А пък той не е от хората, които лесно ще простят такова нещо.

Внезапно Дризт свъси вежди и полуръстът направи крачка назад, сякаш огънят, който лумна в очите на елфа, го плашеше.

— Мислиш ли, че те е проследил дотук? — без заобикалки попита Дризт.

Риджис рязко поклати глава:

— Направих така, че всичко да изглежда сякаш съм убит — обясни той. — Пък Ентрери и бездруго знае пътя. Не му трябва да ме проследява, за да те открие.

— Не, че ще го направи — добави полуръстът след малко. — Говореше се, че ръката му била парализирана, освен това бил изгубил едното си око. Трудно ще му бъде вече да се мери с теб.

— Онова, което му пречи да се бие, не е липсата на око или на ръка — замислено каза Дризт, колкото на Риджис, толкова и на себе си, — а това, че отдавна е загубил сърцето си.

Въпреки безгрижния вид, който си даваше, Дризт не можеше с лека ръка да загърби отдавнашната си вражда със страховития палач. В много отношения лишеният от морал Ентрери бе негова пълна противоположност, но имаше нещо, в което двамата си приличаха — в изкуството на боя Ентрери бе равен на Дризт… или почти равен. Според палача истинският войн не биваше да знае що е милост, той не бе нищо повече от съвършена машина за убиване. За Дризт, отраснал в общество, което напълно споделяше мнението на Ентрери, единствено жаждата за справедливост можеше да превърне добрия войн в непобедим боец. Неговият собствен баща, Закнафейн, нямаше равен на себе си в Мензоберанзан, именно защото се биеше в името на правдата, а твърдата увереност, че битките, които води, са морално оправдани, не го напускаше и за миг.