Наследство

Дризт не можеше да не си помисли колко верни можеха да се окажат думите на полуръста. Намираха се на няколко мили под земята, а галериите и тунелите продължаваха все така безцелно, свързваха безброй малки и големи стаи и се пресичаха с десетки нови и нови коридори. Риджис и преди бе слизал в джуджешките мини, ала никога досега не се бе спускал в следващото ниво — ужасяващия Подземен мрак, мястото, където живееха елфите на мрака.

Мястото, където бе роден и Дризт До’Урден.

Тежкият въздух и потискащата мисъл, че над главата му има хиляди тонове камък, нямаше как да не пробудят у елфа спомена за отдавна отминали времена, за годините, прекарани в Мензоберанзан, както и за дните, когато заедно с Гуенивар се скитаха из привидно безкрайните тунели на Торил.

— Ще се изгубим — измърмори Риджис с пълна със сухар уста.

Полуръстът ядеше бавно и продължително, отхапваше малки парченца и ги дъвчеше дълго, за да продължи този миг колкото се може повече.

Усмивката на Дризт като че ли не го успокои особено, ала елфът бе сигурен, че и двамата с Гуенивар знаят точно къде се намират във всеки един момент от систематичната им обиколка.

— Ако тръгнем по този тунел — посочи той назад, така че Риджис трябваше да се извърти настрани, за да вижда по-добре, — и свърнем в първата дясна пресечка, само след няколко минути ще се озовем в голямата зала, в която Бруенор разгроми гоблините. Всъщност мястото, където се намираме сега, съвсем не е далеч от стаичката, в която се срещнахме с Кобъл в деня на битката.

— Стори ми се по-далеч, това е всичко — промърмори Риджис под носа си.

Дризт не настоя повече. Всъщност, той наистина се радваше, че Риджис е с него, въпреки киселото настроение, в което приятелят му бе изпаднал. Откакто полуръстът бе пристигнал в Митрил Хол, Дризт, както и останалите, почти не го виждаха. Изключение правеха единствено готвачите и прислужниците в трапезарията.

— Защо се върна? — внезапно попита елфът, при което Риджис го погледна изумено и насмалко не се задави със сухара си. — Много се радваме, че си сред нас — продължи Дризт и искреността в гласа му разсея остротата на недвусмисления му въпрос. — И наистина се надяваме, че ще останеш още дълго. Ала защо, скъпи приятелю?

— Ами… — заекна Риджис, — сватбата…

— Сериозна причина — съгласи се Дризт, после се усмихна многозначително — Но едва ли е единствената. Когато те видяхме за последен път, тъкмо бе станал водач на гилдия и се канеше да покориш Калимпорт.

Риджис извърна поглед, прокара пръсти през къдравата си кестенява коса, заигра се с някакъв пръстен и подръпна една от обиците си.

— Онзи Риджис, когото познавам, винаги е мечтал за такъв живот — отбеляза Дризт.

— Може би не го познаваш достатъчно добре — отвърна полуръстът.