Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Автобусът тежко зави и най-сетне пред тях се показа селото. Докато наближаваха, Пърси забеляза велосипеда си, облегнат на стария дъб до пощата, където го беше оставила сутринта.
Отново благодари за бисквитата и тържествено обеща да поразпита за местния кръжок по шев и кройка, после слезе и махна на старицата, когато автобусът се затътри към Кранбрук.
Откакто излязоха от Фолкстоун, беше излязъл вятър и Пърси пъхна ръце в джобовете на панталоните си, усмихна се на киселите госпожици Бледъм, които си поеха едновременно въздух и притиснаха по-близо до телата си пазарските си мрежи, преди да й кимнат и да изприпкат към къщи.
Бяха във война вече две години, а все още имаше хора, които, видят ли жена с панталон, започват да предсказват началото на апокалипсиса, пренебрегвайки жестокостите у дома и в чужбина. Пърси с удоволствие усети как духът й се повдига и се запита дали не греши, че обожава униформата си още повече заради въздействието, което има над хора като госпожиците Бледъм по света.
Вече беше късно, но имаше вероятност господин Потс да не е направил доставката за замъка. Малцина бяха хората в селото — и дори в цялата страна, готова беше да се обзаложи Пърси, — които да са се записали в частите за вътрешна отбрана толкова пламенно, колкото господин Потс. Той така ревностно бранеше родината, че човек се чувстваше много пренебрегнат, ако поне веднъж седмично не го спряха за проверка на документите за самоличност. Всеотдайността му остави селото без благонадеждна поща, обаче господин Потс гледаше на този факт като на злощастна, но необходима жертва.
Звънчето над вратата издрънча при влизането на Пърси и госпожа Потс рязко вдигна поглед от купчина листове и пликове. Държеше се като заек, пипнат ненадейно в градината, и тя подсили образа допълнително, като изсумтя леко. Пърси съумя да прикрие развеселеността си под маската на сдържана учтивост, която си беше неин специалитет.
— Да видим, да видим — каза пощаджийката и се съвзе светкавично с бързината на човек, свикнал да прави дребни измами. — И това ако не е госпожица Блайд.
— Добър ден, госпожо Потс. Има ли някаква поща?
— Нека само да погледна.
Дори мисълта, че госпожа Потс не познава на петте си пръста всяка кореспонденция, която пристига и заминава ежедневно, беше смехотворна, но Пърси продължи играта:
— Ами благодаря ви — отговори тя, докато пощаджийката се оттегли към кутиите върху бюрото отзад.
След като порови официално доста дълго, госпожа Потс извади малка стиска различни пликове и ги вдигна високо.
— Ето ги — оповести тя и победоносно се върна на гишето. — Има пакет за госпожица Джунипър — от вашата млада лондончанка, доколкото виждам. Сигурно малката Мередит се радва, че отново си е у дома? — Пърси кимна нетърпеливо и госпожа Потс продължи: — Писмо, адресирано собственоръчно до вас, и едно за госпожица Сафи, напечатано на пишеща машина.
— Отлично. Човек направо няма нужда да ги чете.
Госпожа Потс спретнато подреди писмата върху плота, но не ги пусна.
— Надявам се всичко в замъка да е наред? — каза тя много по-прочувствено, отколкото предполагаше такова безвредно запитване.
— Много добре, благодаря ви. А сега, ако…
— Разбира се, чувам, че скоро ще има за какво да ви поздравяваме.
Пърси въздъхна отчаяно.
— Да ни поздравявате ли?
— Сватбени звънчета — поясни госпожа Потс по досадния си начин, доведен до съвършенство, като едновременно се перчеше с придобитите си по съмнителен начин сведения и алчно ровеше за повече. — Горе в замъка — повтори тя.
— Най-учтиво ви благодаря, госпожо Потс, но за жалост, днес не съм по-сгодена, отколкото бях вчера.
Пощаджийката застина, обмисляйки за миг чутото, после се изкикоти гръмко.
— Ама и вие сте една, госпожице Блайд! Не съм по-сгодена от вчера! Трябва да го запомня. — Покиска се доста, после се успокои, извади от джоба на престилката си поръбена с дантела кърпичка и избърса очите си. — Само че, разбира се — каза, попивайки сълзите си, — аз нямах предвид вас.
— Така ли? — направи се на изненадана Пърси.
— О, не, за бога, нито вас, нито госпожица Сафи. Знам, че и двете не възнамерявате да ни напускате, Бог да ви благослови. — Пощаджийката изтри бузите си отново. — Говорех за госпожица Джунипър.