Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Именно. — Пърси Блайд изпъна гръб и аз изведнъж осъзнах, че тя всъщност не харесва госпожа Бърд. — А сега моля и двете да ме извините.
Тя кимна с глава към отворената врата, от която светът навън изглеждаше по-светъл, по-шумен, по-бърз, отколкото го бях оставила.
— Благодаря ви, че ме разведохте из красивия си дом — казах, преди тя да се оттегли.
Пърси ме изгледа по-продължително от необходимото, после се отдалечи по коридора, тихо потраквайки с бастунчето си. След няколко крачки спря и се обърна, едва различима сред пелената на сумрака.
— Знаете ли, беше красив. Някога. Отдавна.
1.
29 октомври 1941 г.
Едно нещо беше сигурно — тази нощ нямаше да има луна. Небето беше закрито от плътна и подвижна маса от бели и жълти облаци, нагънати един до друг като жертви на мастихина на някой художник. Пърси близна цигарената хартийка, пристегна я и завъртя цигарата между пръстите си, за да я запечата. Над главите им избръмча самолет, от техните, патрулен самолет, запътил се на юг, към брега. Разбира се, длъжни бяха да го изпратят, но той нищо нямаше да им съобщи — не и в такава нощ, не сега.
Пърси беше облегнала гръб на пикапа и проследи с поглед самолета, присвивайки очи, докато кафявото насекомо ставаше все по-малко и по-малко. Взирането предизвика прозявка и тя разтърка очи, докато те не засмъдяха приятно. Когато отново ги отвори, самолета вече го нямаше.
— О, само да си оставила следи върху излъскания ми капак или калниците с твоето излежаване!
Пърси се обърна и облегна лакът върху покрива на пикапа. Беше Дот, ухилена до ушите, излизаше с едра крачка от гарата.
— Би трябвало да ми благодариш — провикна се в отговор Пърси. — Спасих те от бездействие следващата смяна.
— Така е. Иначе офицерът щеше да ме накара да пера кърпите. — Или да те накара пак да демонстрираш на отговорниците по противовъздушната отбрана какво да правят с носилките — изви вежда Пърси.
— А какво по-хубаво от това?
— Ужас — смръщи се Пърси.
— Останеш ли тук повечко, и ще започнеш да шиеш — предупреди Дот Пърси и се облегна до нея на пикапа. — Почти нищо не се случва. — Значи, вече е чул?
— Момчетата от Въздушните сили току-що съобщиха. Нищо на хоризонта, не и тази вечер.
— И аз така предположих.
— Не е само заради времето. Офицерът каза, че смрадливите шваби са твърде ангажирани с Москва, за да се занимават с нас.
— Много глупаво — отбеляза Пърси и огледа цигарата си. — Зимата настъпва по-бързо от тях.
— Допускам, че възнамеряваш да останеш, така или иначе, и да досаждаш с надеждата германците да се объркат и да пуснат някоя бомба.
— Помислих си го — призна Пърси, пъхна цигарата в джоба си и преметна чантата си през рамо. — Но реших да не го правя. Дори нападение не може да ме задържи тук тази вечер.
Дот се ококори.
— Какво тогава? Някой хубавец те е поканил на танци, нали?
— Де този късмет! Но въпреки това са добри новини.
— Е?
Автобусът пристигна и Пърси трябваше да повиши глас, докато се качва, за да надвика рева на двигателя.
— Малката ми сестра се прибира довечера.
Пърси не обичаше войната като всеки нормален човек — всъщност беше виждала много повече ужасии от повечето хора — и точно затова тя никога не признаваше гласно за странното зрънце на разочарованието, което гниеше някъде дълбоко в нея, откакто бяха спрели въздушните нападения. Съзнаваше, че е много абсурдно да изпитва носталгия по едно време на смъртна опасност и разруха — всичко друго, освен предпазлив оптимизъм би било светотатство, но въпреки това някаква ужасна раздразнителност я беше държала будна през изминалите месеци, наострила уши към небето.
Ако има нещо, с което Пърси се гордееше, то беше способността й да бъде прагматична във всичко — все някой трябва да е такъв, за бога, затова тя беше решена да стигне до дъното на нещата. Да намери начин да успокои часовничето, което тиктакаше вътре в нея, без да има възможност да удари точен час. През изминалите седмици Пърси много се стараеше да не дава воля на вътрешния си смут, като през това време преценяваше положението, наблюдаваше чувствата си от всички възможни гледни точки, преди да направи извода, че очевидно е доста луда.