Укротителят на лъвове
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191509843
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Укротителят на лъвове». Краткое содержание книги:
Още първия път, когато видя Марта, Юнас разбра, че с нея ще си паснат перфектно. Бяха като близнаци, сродни души. Това бяха изтъркани думи, клишета, но в техния случай бяха истина. Единственото, на което гледаха различно, беше Моли. Но въпреки това Марта правеше каквото може, заради него.
Възпитаваше дъщеря им по начина, по който той искаше, като в същото време не се месеше в отношенията му с Моли и вместо това влагаше енергията си в тяхната собствена връзка.
Юнас се надяваше, че Марта разбира колко много я обича, колко важна е за него. Опитваше се да го показва, беше толерантен и споделяше всичко с нея. В един-единствен случай се бе поколебал. За миг беше почувствал, че между тях има пропаст, която заплашва симбиозата, в която живееха от толкова дълго. Но това съмнение вече го нямаше.
Юнас се усмихна и намести кутията с найлонови ръкавици. Имаше толкова много, за което да бъде благодарен, и го знаеше.
* * *
Мелберг сложи каишката на Ернст, а кучето веднага се въодушеви и се втурна към входа на полицейското управление. Аника надникна от рецепцията и Мелберг ѝ обясни, че ще обядва у дома, след което с облекчение излезе на свеж въздух. Вдиша дълбоко още щом вратата се затвори зад гърба му. След това, което му разказа Хедстрьом, кабинетът му внезапно започна да му се струва задушен и тесен.
Пътят беше пуст. През зимата градчето не беше особено оживено, което обикновено означаваше, че Мелберг спокойно можеше да дремва от време на време. През лятото обаче хората не спираха с щуротиите, било то от чиста глупост, било заради употреба на твърде много алкохол. Туристите бяха истинска досада и Мелберг би предпочел Танумсхеде и околностите да бяха все така пусти през цялата година. Към края на август се чувстваше просто съсипан от работа. Гадна професия си беше избрал, но имаше вроден талант за полицейската работа, което беше и неговото проклятие. Това пораждаше и доста злоба. Виждаше зле прикритата завист в погледите, които Патрик, Мартин и Йоста понякога му хвърляха. Паула, от друга страна, не изглеждаше много впечатлена, но това може би не беше толкова странно. Не беше глупава, Мелберг никога не би казал нещо такова, а и се случваше и тя да има проблясъци и да допринесе с нещо. Но ѝ липсваше мъжката логика, а оттам и способността да оцени напълно острия му ум.
Почувства се в малко по-добро настроение, когато се прибра в апартамента. Свежият въздух бе прояснил мислите му. Макар и онова с момиченцето да беше ужасна трагедия и да им отваряше цял куп работа през иначе спокойния сезон, Мелберг все пак смяташе, че в случая има нещо вълнуващо. Даваше му прекрасна възможност за изява.
– Ехо? – викна той, щом влезе вътре.
Видя, че обувките на Паула са в антрето, което означаваше, че тя и Лиса са им дошли на гости.
– В кухнята сме! – отвърна Рита.
Мелберг освободи Ернст, за да може кучето да изтича и да поздрави Сеньорита. После изтупа снега от обувките си върху килима, окачи якето си на закачалката и последва Ернст.
Вътре в кухнята Рита слагаше масата, а Паула, която носеше дъщеричката си в бебешко кенгуру, ровеше в един шкаф.
– Кафето долу свърши – обясни тя.
– Стои най-вътре вдясно – каза Рита и посочи. – Ще сипя и на теб, та да хапнеш малко, след като така и така си тук.
– Благодаря. Как върви работата? – попита Паула и се обърна към Мелберг, хванала в ръка пакета кафе, който се бе оказал точно там, където ѝ каза Рита. В нейната кухня цареше военен ред.
Мелберг се замисли дали резултатът от аутопсията наистина е подходяща тема за разговор за една изтощена и кърмеща жена. Но знаеше, че Паула ще откачи, ако по-късно разбере, че той ѝ е спестил информация за разследването, затова ѝ преразказа накратко това, което бе научил от Патрик преди малко. Щом го чу, Рита замръзна за миг до мивката, но после продължи да вади прибори.
– Ама че ужас – каза Паула и седна на масата, галейки разсеяно Лиса по гърба. – Казваш, че езикът ѝ е бил отрязан?
Мелберг наостри уши. Все пак Паула понякога демонстрираше полицейски талант, а и имаше феноменална памет.
– За какво мислиш? – попита той, седна на съседния стол и я погледна заинтригувано.
Паула поклати глава.
– Не знам, но това ми напомня за нещо... Ох, покрай майчинството мозъкът ми съвсем се е размътил, направо ще полудея!
– Ще премине – каза Рита откъм кухненския плот, където приготвяше голяма купа салата.