Първите седем

Не спах добре и в 6 ч. сутринта поех от лагер 1 нагоре към Гашербрум II. Знаех, че единственият лек, когато се тормозиш дали постъпваш правилно, е просто да се отдадеш на новата си цел и да се концентрираш върху трудностите, които тя предлага. Най-бавно преминах през ключовия участък, т.нар. „Банана ридж“. Стръмен и остър ръб, който беше обезопасен със стари парапети. Беше необичайно топло, тихо и без никакъв вятър. Над лагер 2 нямаше следи, така че ускорих темпото, зашото слънцето постепенно размекваше снега и започвах да затъвам все повече и повече. До лагер 3 преминах през три огромни цепнатини, като в едната пропаднах почти до шия, но се набрах на въжето и бързо излязох. Общо за седем часа и половина стигнах до щурмовия лагер 3 на 7300 м. Бяха ме предупредили, че мога да се настаня в палатката на Луис, загиналия преди седмица испанец. На 20.07. той по всяка вероятност беше изкачил Гашербрум II, но нямаше яснота дали беше успял да се прибере до щурмовия лагер. Два дни по-късно няколко човека съобщиха, че са наблюдавали мигаща светлина на траверса под върховата пирамида, което още повече задълбочи мистерията дали Луис е жив, или не.

В лагера не открих никакви следи от скорошно присъствие на хора, затова се приготвих за самотно преспиване. Заспах лесно, но дори и за миг не престанах да сънувам, че сме двама в палатката. Вътрешен глас или халюцинация непрекъснато ми повтаряше, че нищо няма да ни стигне храна, време и екипировка. Аз опонирах през целия сън и се успокоявах, че всичко е под контрол и имам всичко необходимо в достатъчно количество. В 00:45 ч. се събудих, погледнах навън и видях звезди. Бързо се приготвих за атака и след час излязох. Интересно, но звездите бяха изчезнали, беше се появил вятър, а остри ледени снежинки се забиваха непрестанно в лицето ми. Само след половин час изкачване осъзнах, че вече не знам къде се намирам, и реших, че е по-добре да се върна и да се пробвам пак на светло. Прибрах се и мигом заспах.

Едвам се събудих на развиделяване, отворих ципа на палатката и видях, че навън вилнееше силна виелица. Трябваше поне да направя опит, затова се приготвих за излизане и тръгнах с надеждата, че утрото може да донесе нещо по-добро, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-мъгливо и ветровито ставаше. Разколебах се и прецених, че трябва да отстъпя. Пъртината ми беше напълно изчезнала, така че едвам успях да намеря лагера. Не разполагах нито с радиостанция, пито с телефон, поради което нямах никаква идея за прогнозата. Починах няколко часа и взех решение да се връщам. Виелицата ставаше все по-силна, а мъглата - все по-гъста. Въпреки че парапетите ме водеха надолу, имаше участъци, в които въжетата прекъсваха и трудно съумявах да намеря правилната посока. Пропаднах няколко пъти в скрити цепнатини и започнах да ставам все по-несигурен и бавен в слизането. В лагер 2 заварих един испанец, който се гласеше да слиза. Продължихме заедно надолу, но той беше още по-уплашен от мен, затова не взе никаква инициатива да води, да разбива пъртина и да изравя парапетите.