Първите седем

Обядвахме, с едно въже опаковахме палатката, за да не излети, докато ни няма, и поехме надолу. На слизане се налагаше да изчаквам някакъв испанец, който се местеше прекадено бавно. Чакайки на една от площадките, се бях сгушил в малка скална гънка, когато изведнъж ме удари силна лавина. Загубих равновесие, преобърнах се и няколко метра по-надолу увиснах на въжето, засипван от последните лавинни потоци. След секунди всичко свърши. Размърдах се и нищо ми нямаше, но се бях стреснал доста. Докато спусках надолу, ме застигнаха още две лавини, но вече бях подготвен и ги понесох почти без последствия.

След няколко дни почивка и отлично захранване в базовия лагер пак тръгнахме нагоре, този път с ясните намерения, че отиваме за атака. Маршрутът през ледника до лагер 1 ставаше все по-опасен, защото напредването на лятото не позволяваше образуването на нови мостове, а много от старите се бяха срутили напълно. Безопасното преминаване беше възможно само в ранните сутрешни часове, след което всичко се размекваше и прекосяването на ледника ставаше кошмарно. Времето беше твърде променливо, валеше сняг, духаше силен поривист вятър и небето беше покрито с ниски, бързодвижещи се облаци. Освен нас в атака бяха тръгнали Вейка, японецът и полският ветеран Яцек Телер. Отново избих сам пъртината до лагер 3. Няколко часа след като се качих в лагера, Вейка дойде, стисна ми ръката и сърдечно благодари, че бях отворил пътя нагоре. Привечер вятърът изчезна, небето се изчисти и по всичко личеше, че утре ще бъде нашият ден.

Приготовленията за тръгване започнаха на 26.07., малко преди полунощ. Вейка и японецът потеглиха в 00:15 ч. Дойчин се приготви и напусна палатката час по-късно, а двамата Николаевци излязоха скоро след него. Аз бях готов за тръгване в 02:15 ч, нощта беше изключително ясна и милиарди звезди блещукаха в черното небе. Температурата беше само -18°С. С изтичането на първия половин час вече влязох в крачка и постепенно ускорих темпото. Краката ми мръзнеха. така че час след тръгването се наложи да спра и за около 20 минути масажирах ледените си пръсти. Реших да махна едната стелка, за да им дам повече пространство за мърдане в обувката. Нагоре се редуваха стръмни и много стръмни заледени стъпала. Въжета липсваха, контролирах изблиците на страх, когато ставаше опасно, и устремено преодолявах един след друг доспа експонирани пасажи. Склонът беше добре фирнован, така че не се налагаше да бием пъртина и всеки напредваше по своя линия. Високо над мен виждах челниците на останалите и това ме караше да се местя още по-бързо. Към 4 ч. сутринта започна да се съмва и върховете придобиваха все по-ясни очертания.