Смъртни белези

Почуках с пръст върху една от малките плочки и от вътрешността на инструмента се чу звук като гръмотевица. Прокарах пръсти по останалите плочки, оставяйки след тях музика като вълни. Мелодията беше плаха като допира ми, но когато пернах с пръст още една от стъклените плочки, прозвучаха барабани. Всяка от тях сякаш блестеше със собствена вътрешна светлина.

— Това тук имитира звуците на водата и е за пътешественици, обзети от мъка по родината — обясних.

Като го погледнах отново, той ми се усмихваше колебливо.

— Обичаш ги — пророни. — Всички тези места, всички предмети.

— Да — потвърдих аз. Никога не се бях замисляла по въпроса. — Предполагам, че е така.

— Ами Тувхе? — попита той. — И него ли обичаш?

Произнасяйки името на дома си, умел с хлъзгавите срички, които биха затруднили мен самата, ми напомни, че макар да говореше свободно шотетски, не беше един от нас, не съвсем. Беше отраснал заобиколен от мраз, в осветена от жар-камъни къща. Навярно още сънуваше на тувхийски.

— Тувхе — повторих. Никога не съм посещавала ледената северна страна, но изучавах езика и културата им. Виждала съм я на снимки и видеофилми. — Ледоцвети и сгради от покрито с олово стъкло. — Страна, чийто народ харесва сложните геометрични форми и ярките цветове, изпъкващи на фона на снега. — Плаващи градове и безбрежна белота. Да, обичам Тувхе.

Внезапно помръкна, изглеждаше съкрушен. Чудех се дали не съм събудила носталгията у него?

Той взе кинжала от ръката ми и го огледа, пробвайки острието с върха на пръста си, стиснал дръжката в ръка.

— Даваш ми оръжие, без дори да се замислиш — пророни. — Но аз мога да го обърна срещу теб, Сайра.

— Можеш да опиташ — поправих го тихо. — Но не ми се вярва.

— Струва ми се, че често забравяш кой съм.

Беше прав. Понякога ми изскачаше от ума, че е пленник в дома ми, а аз съм му нещо като надзирател.

Но оставех ли го да избяга, да се опита да измъкне брат си, се обричах на доживотна агония. Дори мисълта за това бе непоносима. Това означаваше, че ме чакат твърде много години, твърде много Узул Зецивиси, твърде много прикрити заплахи от Ризек и опиянени вечери до него.

Продължих надолу по пътеката между сергиите.

— Време е да посетим Разказвача.

Докато баща ми превръщаше Ризек в чудовище, моето образование бе поверено на Отега, която редовно ме обличаше от глава до пети в плътни дрехи, за да скрие прогарящите ме сенки, и ме водеше на места, където родителите ми не биха ми позволили да стъпя.

Точно такова място беше това. Намираше се в сърцето на един от бедните райони на Воа, половината сгради в който бяха пред разпад, а останалите вървяха по същия път. И тук имаше пазари, но по-скоро временни — просто редове от одеяла, отупани със стоки, които лесно се пренасяха при нужда.

Докато минавахме покрай едно от тях, Акос ме стисна за лакътя и ме придърпа към себе си. Лилаво одеяло с бели бутилки по него. Пo стъклото им още стоеше лепилото от махнати етикети, напластено с лилави власинки.