Глутница ангели

Божичко, понякога се чувствам дърт мърморко.

Погледнах светещия часовник — и той вграден в телевизора. (Не че искам да ставам досаден или да плюя в ръката, от която ям — опазил ме бог! — но явно е само въпрос на време да почнем да използваме тези шибани телевизори и за кенеф.) Видях, че тъкмо минава осем. Нямах никаква представа колко часът е в Лос Анджелис, понеже и досега не мога да се оправя с тези часови пояси. Знаех само, че се чувствам така, сякаш излизам от тридневен тежък запой. Тръгна ли да пътувам по света, ставам на парцал — не ме търсете за нищо.

Първата ми работа бе да изключа телевизора, който още си мигаше. Огледах се за дистанционното устройство, но не помнех какво съм направил с него. Затърсих го опипом под завивките и ми се стори, че съм го открил при крака си, оказа се обаче, че това бил членът ми. Пикаеше ми се, та две не виждах.

На път за клозета натиснах напосоки копчетата отпред на приемника, но не постигнах нищо друго, освен да сменя програмата и да увелича звука. Включи се порноканалът и аз поспрях, съгледал някакъв мърдащ задник. Начаса познах, че е на Шон Йънг5 (ваша работа, наречете го талант), но да ви призная, ми се стори малко рано за подобни забавления. Облекчих се във възможно най-дълбокия смисъл на думата и си наплисках лицето с вода — забелязах, че топлата идва малко бавно, всъщност почти не идва. Въпреки това ме поразсъни и можете да си говорите всичко за качеството на телевизията в „Савой“, но хавлиените им кърпи са си направо страхотни.

Заметнах се в не по-малко пухкавия хотелски хавлиен халат — тъй като сметката щяха да платят онези приятелчета от сателита, можете да сте сигурни, че тази прелест ще поеме заедно с мен и с куфара ми назад към Америка — и хвърлих едно око на листа с менюто за обслужване по стаите, за да преценя доколко мога да се разпростра в поръчката за закуска. Не че не печелех добри — да не кажа, неприлични — пари от сериала „Кълбо от огън“. Или че не ми е приятно да се правя на звезда. (Всъщност…) Но веднъж вече съм изпадал в немилост. Навремето си бях тъпо хлапе, и в дните на „Солникови и Пиперкови“ се забавлявах до припадък, без обаче да оценявам какво притежавам. Бях се прочул съвсем неочаквано, още си бях с жълто около устата и смятах, че това ми се полага, че си го заслужавам и така ще бъде, докато съм жив.