Глутница ангели

Изкормвачолози ли? Нима говореше сериозно? Реших да не го правя на въпрос. Както и това, че никога не ме е бивало особено да си помня репликите в сценариите. Не току-така ми викат Бърнс Двайсетия дубъл. И все пак…

— Добре — казах, като най-демонстративно се обърнах първо към Джун и чак след това към Златистия. — Съгласен съм!

— Вие, Марти, сте върхът! — възкликна Златистия.

— Цена нямате — заприглася му и Моравия.

Вече се чудех каква ли роля играе в този малък триумвират.

— Точно така — отбелязах и се изправих. — Имате ли представа къде тук е стаичката на Изкормвача?

Златистия посочи стълбището в дъното на заведението. Тъкмо бях направил две крачки по тясната пътека между масите, когато някъде отзад гръмна оглушителен трясък. Извърнах се сред писъците и крясъците и видях, че голямото огледално стъкло точно до нашата маса е станало на сол — навсякъде имаше парчетии.

Златистия и Червения бяха скочили на крака и тръскаха от себе си стъклото. Моравия се беше проснал на пода, върху челото му зееше рана, от която струеше кръв. И в косата на Джун имаше парчета стъкло, но тя вече беше при Моравия — бе притиснала до главата му салфетката, за да спре бликащата кръв. Може и да не ви се вярва, но никой от другите посетители като че ли не бе пострадал.

Втурнах се към входната врата колкото да видя как един черен автомобил отпрашва и се скрива зад ъгъла. Беше изключено да разчета регистрационния номер, а дори и да имах възможност да поразгледам колата, пак нямаше да позная кой английски модел е.

Червения и Златистия помогнаха на Моравия да се изправи и го поведоха към един стол встрани от счупеното стъкло. Забелязах, че собственикът на ресторанта говори по телефона — вероятно се обаждаше на полицията и на „Бърза помощ“, а келнерите се опитваха да успокоят другите посетители. Или най-малкото да им попречат да се измъкнат, без да са платили.

Джун още стоеше до масата — изглеждаше доста стъписана. От китката й капеше кръв, но тя бе на Моравия. Намерих чиста салфетка, топнах я в каната с вода и измих кръвта по ръката на жената. Докато го правех, тя ме наблюдаваше, но пак не каза нищо.

— Стой мирна — наредих й ни в клин, ни в ръкав, докато махах стъклата от косата й.

Дойде и съдържателят, придружаван от един сервитьор. Зае се да оглежда щетите, затрупа ни и с лавина от извинения. Всъщност направо си скубеше косите.

Сякаш вината беше негова.

Едва сега забелязах тухлата насред масата, насред блюдото с един от специалитетите: пешвари наан. Очевидно бяха метнали именно нея, за да счупят стъклото. (Ас на детективите, нали помните?)

Беше мръсна, очукана и стара, голяма колкото половинка ръжен хляб. Не я взех, разбира се, първо трябваше да дойдат полицаите, но и не беше нужно, за да прочета онова, което бе издълбано по всичките й правоъгълни страни: