Поправките
- Автор: Франзен Джонатан
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-170-0
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Поправките». Краткое содержание книги:
Не след дълго обаче Алфред започна да разлива безкофеиново кафе по бежовия простор, щуреещи внуци разпиляваха и стъпкваха боровинки и пастели и Инид заподозря, че килимът е бил грешка. Струваше ѝ се, че с опитите си цял живот да пести пари е допускала много подобни грешки. Стигна дотам, да смята, че по-добре изобщо да не беше купувала килим, отколкото точно този. Накрая, когато дремките на Алфред се проточиха в омагьосана омая, смелостта ѝ нарасна. Преди години майка ѝ ѝ беше оставила малко наследство, което тя беше инвестирала. Към главницата се беше натрупала лихва, стойността на някои акции се беше покачила доста и сега Инид разполагаше със свои доходи. Преосмисли всекидневната в зелено и жълто. Поръча нови дамаски. Дойде майстор да смени тапетите и Алфред, който временно беше разквартируван да дреме в трапезарията, скочи, все едно сънуваше кошмар:
– Пак ли ремонт?
– Парите са си мои – отвърна Инид. – Ще ги харча така, както си искам.
– Ами парите, които съм изкарал аз? Това, което аз съм изработил?
Този аргумент имаше сила преди – той беше, така да се каже, конституционната основа на легитимността на тирана, – но вече не важеше.
– Килимът е почти на десет години и петната от кафе не могат да се изперат – отговори тя.
Алфред посочи синьото кресло, което под найлоните на тапетаджията приличаше на купчина боклук, приготвена за откарване към пещите на топлоцентралата. Трепереше смаяно, не можеше да повярва, че Инид е забравила това съкрушително опровержение на аргумента си, тази върховна пречка пред плановете си. Като че ли всичката несвобода, в която беше прекарал седем десетилетия от живота си, бяха въплътени в това шестгодишно, но на вид съвсем ново кресло. Устните му се разтегнаха в усмивка, лицето му сияеше от ужасното съвършенство на логиката му.
– А какво ще правим тогава с креслото? – попита той. – Какво ще правим с креслото?
Инид погледна креслото. Изражението ѝ показваше единствено раздразнение, нищо повече.
– Никога не съм го харесвала.
Сигурно това бяха най-ужасните думи, които можеше да каже на Алфред. Креслото беше единственият знак, с който той беше показвал някога, че има своя представа за бъдещето. Думите на Инид го изпълниха с такава тъга – изпитваше такава жал към креслото, такава солидарност с него, такава смаяна мъка заради предателството, – че дръпна найлоните, нагласи се в него и заспа.
(Така се познаваха местата под властта на магията: там хората просто заспиваха.)
Когато стана ясно, че не само килимът, но и креслото на Алфред трябва да си ходят, от килима се отърваха лесно. Инид пусна обява в безплатния местен вестник и омота в мрежата си една нервна женица, която все още допускаше подобни грешки и която извади от чантичката си шепа смачкани петдесетачки и ги подреди и заглади с треперещи пръсти.
А креслото? Креслото беше паметник и символ и не можеше да бъде разделено от Алфред. Можеше само да бъде преместено и затова се озова в мазето, а Алфред го последва. И така в дома на Ламбъртови, както и в целия Сейнт Джуд, и дори в цялата страна, животът мина под земята.
Инид чуваше как на горния етаж Алфред отваря и затваря чекмеджета. Винаги когато им предстоеше виждане с децата, го обземаше възбуда. Виждането с децата като че ли вече беше единственото, което го интересуваше.
В лъснатите до блясък прозорци на трапезарията бушуваше хаос. Свиреп вятър, препокриващи се сенки. Инид беше проверила навсякъде за писмото от „Аксон“, но него го нямаше.
Алфред стоеше в голямата спалня и се чудеше защо чекмеджетата на скрина са отворени, кой ги е отворил и дали не е бил той самият. Нямаше как да не вини Инид за объркването си. За това, че наблюдавайки, утвърждава съществуването на безпомощността му. Задето тя самата съществува и може да е отворила чекмеджетата.