Главата на хана
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0916-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Главата на хана». Краткое содержание книги:
- Какво име само му е дал - Аеций - добави друг войник. -Правят се на много важни, а забравиха откъде са тръгнали. Не мога да разбера тази мода да кръщават децата си с гръцки имена. Ние българи ли сме или какво?
Писарят мислено се съгласи с казаното от войника. В последните няколко години Плиска и най-вече висшите кръгове на аристокрацията бяха залети от модата да дават на наследниците си гръцки или латински имена. Не един и двама Лъвове, Флавиевци, Агрипи и Романовци се разхождаха по Площада на победата под ръка с Антигони, Теодори и дори Клеопатри.
Климент въздъхна. Нямаше как културата на великата Византийска империя да не дава отражение върху порядките в по-малката и млада България.
- С модерно име или не, ще го тикнем в затвора, където му е мястото! Аман от недосегаеми крадци! - заяви първият войник. -Пък после писарят да мисли как ще се оправя с баща му!
Климент знаеше, че стражникът има право. Шун със сигурност щеше да го обвини, че е арестувал сина му, и доказателствата, с които писарят разполагаше, едва ли щяха да смекчат гнева му. От друга страна, ако излезеше победител от битката с него, останалите може би щяха да разберат, че да се закачат с главния писар, не е добра идея, и може би най-после щяха да го оставят на мира.
Климент разтриваше потния си врат и мислеше как точно да представи случая пред хана, когато се чу уговореният сигнал -вой на куче. Бездомните псета бяха често срещани в Плиска и на помощник-чигата звукът не би трябвало да направи впечатление.
Аеций се прибираше.
Той се зададе забързано по улицата, без да забележи скритите в сянката войници. Аеций бе младеж на около двайсет години, с късо подстригана кестенява коса и внимателно подрязана заострена брадичка. Високите красиви сандали, скъпата наметка и лъскавата ножница показваха, че е конте, което обича да е в центъра на вниманието и да привлича чуждите погледи.
„Такива не оказват много-много съпротива. Повече ги е страх да не си счупят някой нокът, отколкото да повалят противника“ помисли си злорадо Климент, който се почувства като прост селянин в протрития си черен елек.
Писарят изчака Аеций да влезе в хана и бавно тръгна след него. Имаше вероятност помощник-чигатът да остане да обядва в странноприемницата на първия етаж, но Климент се надяваше, че изискан младеж като него вече е хапнал на някое значително по-изискано място.
Писарят бавно закрачи през двора, придавайки отегчен израз на лицето си. Никога не бе срещал Аеций в двореца, но не искаше да рискува. Някой можеше да го е показал на помощник-чигата. Без да се ласкае, Климент знаеше, че бе станал доста популярен след историята в Сърбия. Все пак бе спасил престолонаследника и бе предотвратил войната.
„Кой друг може да се похвали с подобно нещо?“ - гордо си помисли той, изпъчи гърди и смело влезе в странноприемницата.
Собственикът стоеше зад тезгяха и сънено наблюдаваше малкото посетители. Аеций не беше сред тях. Предишния ден, представяйки се за евентуален наемател, Климент внимателно бе проучил обстановката. Стаята на помощник-чигата бе в дъното на коридора на втория етаж, прозорецът й гледаше към задния двор. За всеки случай писарят бе поставил хора и там.
Собственикът се оживи, като го видя, и чевръсто излезе иззад тезгяха. Изтри ръце в престилката си и попита с угоднически глас:
- Решихте ли? Ще наемете стаята, нали? По-добра и на такава ниска цена няма да намерите никъде другаде във Външния град. Още един човек се интересува от нея, но му казах, че съм я запазил за вас. Но ще трябва малка предплата. Пет златни монети като начало...
Климент махна с ръка и бавно тръгна към стълбите.
- Четири... Четири... - не се предаваше ханджията. - Е, добре, за вас ще направя отстъпка. Ще ви дам стаята за три златни монети, ако ми платите веднага! - мъжът явно бе решил, че може да направи добра сделка, и се вкопчи в рамото на Климент.
Писарят се обърна.
- Не искам стаята ти! - каза той. - Аз съм Климент, главният писар. Дошъл съм да арестувам един от наемателите ти. - Климент се усмихна вътрешно на слисаното изражение на кръчмаря. - Ако не искаш да арестувам и теб, стой тихо, не прави нищо и за в бъдеще недей да се опитваш да мамиш хората! Стаята, която ми предлагаш, едва ли струва и една златна монета!
Кимайки енергично с глава, съдържателят бавно заотстъпва. Настани се зад тезгяха си с пребледняло лице и усърдно започна да го чисти.